Сред високи над 6000 м планински масиви на Боливия се простира тайнственият Тиуанако („Мъртвият град”). Комплексът е изграден на 4000 м надморска височина, в боливийските Анди, близо до границата с Перу. Макар и в руини, той предизвиква възхищение и страхопочитание и днес.
Тиуанако бил пристанищен град на езерото Титикака, което днес се намира на 20 км от останките му. Наричали го "Пума Пунку" ("Врата на пумата"). Първите заселници дошли по тези места около 1500 г. пр.н.е. Тъй като не са имали писменост, сравнително малко са запазените свидетелства за начина им на живот. Всички най-важни събития в историята на тази цивилизация са отразени в легендите и песните на индианците, предавани от поколение на поколение. Само няколко писмени доказателства за предколумбовата история на Новия свят са запазени в летописите на испанските свещеници. Те изучавали по-специално местния фолклор и обичаи, за да ги превърнат в християнски. Тези документи обаче не могат да се считат за напълно надеждни, тъй като информацията често е била или грешно разбрана от колонизаторите, или умишлено изкривена от индианците поради нежеланието им да сътрудничат. Освен това испанците направили всичко възможно, за да унищожат духовната и материална култура на местните племена. Преди археолози да го направят достъпен за посещение днес, целият комплекс на Тиуанако бил покрит с дебел слой пръст и на повърхността се издигали само огромни каменни порти. Културата Тиуанаку произхожда от индиански племена, преселили се по тези земи от Северна и Централна Америка. Изкачвайки се високо в планините, някои племена се обединили, за да формират държава, чиято столица била Тиуанаку. Характерна била липсата на войни със съседните селища. Постепенно Тиуанако се превърнал в културен, икономически и религиозен център на огромна държава. Разцветът на града е в периода 550-950 г. Предполага се, че жителите на тогавашния град са наброявали около 30 000 - 40 000 души. Тази империя се разпада около 1100 г., като причините за това все още будят въпроси. Когато започва възходът на империята на инките, те намират града безлюден и полуразрушен. Наричат го „мъртъв град”. Били уверени, че каменно селище с такива размери, е могъл да построи само върховният бог Виракоча. Забележително е, че един от каменните блокове на "кея" тежи 440 тона, а останалите - от 100 до 150 тона. За съвременните изследователи остава загадка как са били транспортирани масивните каменни статуи и огромните блокове, от които са изградени постройките. Градските стени са направени чрез поставянето на пясъчни каменни блокове един върху друг, като всеки един от долните тежи над 100 тона, а горните 60 тона. Най-близката каменоломна била на повече от 6 км разстояние. Изграждането на тези стени изисква изключително високо ниво на професионални умения. В някои части на руините има водни канали, дълги 1,8 м и широки 0,5 м. В някои каменни плочи са открити вдлъбнатини и следи от скоби, с които са били закрепвани една към друга. Те били изработени от бронз – метал, за който учените смятат, че е неизвестен по това време на културите от Южна Америка. В един от мегалитите е изрязан прецизно жлеб, широк 6 мм. В него на равни разстояния са пробити малки отвори. Не е изяснена и технологията, с която е направено това. Древният агротехнически комплекс сега се нарича „Издигнати полета”. Около езерото индианците издигнали изкуствени могили, напоявани чрез канална система. В северната част на комплекса се намира най-голямата от пирамидите, наречена Акапана или мястото, където хората умират. Тя представлява изкуствено издигната 17-метрова могила, с размери 210 на 210 м и седем тераси под формата на буквата "T" с вертикални колони. Основа е изработена от перфектно нарязани и идеално пасващи си каменни блокове. Подовете са направени от кал. Пирамидата представлява сложна система за наблюдение на звездите. Определени конструкции в стените са разположени така, че да гледат към конкретни съзвездия. Благодарение на вградените линии за наблюдение можело да се определи точно времето на равноденствието и слънцестоенето. Във вътрешността е открита сложна водопроводна система. Според някои изследователи те са наследени от много по-древна цивилизация, а Акапана бил културен център много преди възникването на Тиуанако. В основата на културата Тиуанаку е култът към Слънцето. Ето защо златото било считано за „слънчев метал“. С него украсявали храмове, дрехи на владетели и свещеници. На северозапад от Акапана е разположен храмът Каласасая, а в него - един от най-забележителните паметници на древния свят Puerta del Sol (Врата на Слънцето). Изваяна от огромен сиво-зелен андезитен монолит, украсена с различни релефи. Ширината й е 3,8 м, височина 3 м и тежаща над 10 тона. Разположена е на огромна, повдигната над земята платформа. Тя е заградена със стена, изградена от трапецовидни блокове. На равни интервали от нея се издигат каменни стълбове с височина над 3,5 метра. До платформата се издигат каменни статуи. Пред нея се простира площад, към който някога лъчеобразно са се събирали улиците на града. Според мнението на много изследователи, на входа ѝ е поставена скулптура на върховния бог Виракоча. Най-загадъчна е композицията, състояща се от 24 фигури, изсечени от двете страни на изображението на бога, които представляват животински видове от Южна Америка, живели преди около 12 000 години. Смята се, че вратата на Слънцето е точен астрономически календар. Годината има 290 дни, 10 месеца по 24 дни и 2 месеца по 25 дни. Той показва равноденствието, сезоните, промените на Луната на всеки час и нейното въртене. Във "Вратата" са издълбани загадъчни ниши, а в долната част - две вдлъбнатини за панти. Съществуват разногласия относно периода, в който е издигнат комплексът Каласасая. Основният изследовател на Тиуанако Артур Познански го датирал приблизително на 1500 години пр.н.е., базирайки изчисленията си на астрономическата ориентация на храма спрямо наклона на земната ос. По-късно това било потвърдено от германска астрономическа комисия, съставена от д-р Х. Лудендорф, д-р А. Колшутер и д-р Р. Мюлер. В основата на храмовия комплекс се намира площадката на каменните глави. В земята и в стените й са вкопани 175 глави, изсечени от варовик. Тъй като всички те са напълно различни, се счита че това са изображения на представители на различни етнически групи, които са били част от държавата Тиуанако. На територията на Тиуанако са запазени огромни каменни статуи - така наречената статуя на Бенет (по името на откривателя й) е висока повече от 7 м. В близост до монолита на Бенет е открита по-малка статуя, изобразяваща брадат мъж, което е абсолютно нетипично за индианците. Според историците, строителите на Тиуанако не били индианци, а хора с бяла кожа. А според някои легенди, това били великани, които издигнали града само за една нощ. Но за разлика от легендите, учените и до сега не могат да обяснят как са били превозени огромните каменни блокове на разстояние десетки километри от най-близките кариери. Не могат да обяснят и значението на каналите, обкръжаващи Тиуанако, както и ролята на сложната водопроводна система във вътрешността на Акапана и на други места. И накрая, не могат да обяснят загадката на камъните, които са разрязани и пробити с такава точност, сякаш са използвани съвременни инструменти. Твърде много въпроси, очакващи своя отговор. Учените са единодушни в мнението си, че градът е преживял две катастрофи: една - естествена, причинена от наводнения, а втората - с неизвестен произход. Фактът, че именно наводнението е причинило гибелта на града, се доказва от останките от езерната флора и кости на риби, открити в утайките заедно с фрагменти от скелети на хора, загинали при природно бедствие. Намерени са и каменни плочи, инструменти, церемониални прибори и други предмети. Според изследователите вероятна причина за рязкото намаляване на обема на водата в езерото Титикака е експлозията на космическо тяло в атмосферата на Земята. Огромната взривна вълна намалява значително нивото на водата в езерото и разпръсква масивните каменни блокове, от които са построени селищата наоколо. В резултат на това явление измира и по-голямата част от населението им. Тази апокалиптична картина е пресъздадена и в мита за бога Виракоча. Според легендата той убива почти всички хора, живеещи около езерото Титикака, с огромния потоп от Уну-Пахакути, епоха, променяща водата. Да оцелеят, позволил само на двама души, които да възродят човешкият род. През 1993 г., в разположените до развалините на фермите на Тиуанако, се провел експеримент. В част от древните тераси били засадени картофи. Резултатът надхвърлил всички очаквания. В експерименталните парцели земеделските производители получили отлично качество на картофите, а количеството било в пъти по-високо от добива при нормално засаждане. Причината е в това, че на такава височина студът силно вреди, а на издигнатите „тераси” свели това влияние до минимум, благодарение на водните канали, от които се акумулира дневната топлина. Така реколтата не страда от суша или наводнения. В продължение на векове разкопките на древния град не са опазвани и са разграбвани и използвани за упражнения на военни части. Днес мястото е покровителствано от Боливийското правителство и е включено в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Бреша се намира в областта Ломбардия. Разположен е в полите на Алпите, в близост до езерата Лаго ди Гарда и Лаго д‘Изео.
Градът е основан по времето на Римската империя като важен регионален център. Наследник е на античния град Brixia. Добре са запазени древните архитектурни исторически паметници от римско време и от Средновековието. Като типичен италиански град и Бреша е богат на замъци, дворци и красиви резиденции на богати фамилии. На площад Piazza del Loggia се намира и едноимения ренесансов дворец, който с колонадите си от XV век напомня на венецианската история и разкош. Brolleto е един от най – красивите и забележителни замъци на теритирията на Ломбардия. Построен през XI век, многократно дострояван и разширяван, запазил своя стил и днес. Не по – малко интересни са и катедралите на Бреша. Duomo Vecchio или Старата катедрала, наричана още La Rotonda е построена през XI век върху руините на древна базилика. В нея се съхраняват ценни картини и платна на видни художници като Алесандро Бонвичино, известен също като Морето, на Джироламо Романино и други. Новата катедрала Duomo Nuovo, строена в продължение на 221 г., завършена през 1825 г. е запазила арката на светците Apollonius и Filastrius. В Бреша са построени повече от 72 фонтана от мрамор, добиван от близките до града кариери. На Piazza del Foro се намират останките от някогашните величествени римски постройки – Капитолий и Театро Романо, построени през 73 г. по времето на император Веспасиан и посветени на Юпитер и Минерва. Тук можете да видите съхранените оригинални олтари и красивия под с цветен мрамор. Качвайки нагоре по павираната улица, ще стигнете до замъка – крепост, издигащ се величествено над историческя център на града, някога бил собственост на семейство Висконти. Строен през XIII век, замъкът е бил укрепен от набези с високи стени, ров и подвижен мост. Днес тук се помещава Музеят на оръжията, както и Музеят на историята и Обсерваторията. Бреша, както повечето типично италиански градове е съхранил облика си от Римска епоха, Средновековието и Ренесанса до днес. Освен богатството от архитектурно – исторически ценности, Бреша предлага на местните, както и на гостите на града множество тратории и ресторантчета с типичната си собствена романтична атмосфера, в които се предлагат кулинарни изкушения от богатата на вкусове италианска кухня. Хераклея Синтика, Синтия или Хераклея Стримонска - Градът, от който Александър Велики тръгва на първите си военни походи. Името му е дадено в чест на Херакъл. Добавеното към него Синтия или Синтика, оказва че е бил династичен център за тракийското племе синти, което го отличава от останалите селища, кръстени на митичният основател на македонската царска династия на Аргеадите.
На 10 километра от Петрич се издига планинското възвишение Кожух, част от кратера на изгаснал вулкан, последно изригвал преди повече от 10 хиляди години. В резултат на вулканичната дейност са се образували едни от най-горещите минерални извори в Европа (76ОС), намиращ се в подножието на хълма в местността Рупите. От изток хълмът е заобиколен от река Стримон (сега Струма), а от юг река Струмешница. На южния склон при археологически разкопки са открити останките на древния град Хераклея Синтика. Откриването на археологическите останки на града Първите археологически проучвания в района са проведени през 1958 година от Атанас Милчев. Тогавашният екип предполага, че са попаднали на описания от Тит Ливий главен град на медите Петра. Едва през 2002 година новооткрит епиграфски паметник от археолога Георги Митрев дава яснота за точното име на града – Хераклея Синтика (Стримонска). Мраморната плоча съдържа писмо на император Галерий от 308 година, което потвърждава градския статут и права на селището. Тя е спасена от иманяри, които са заловени на място при разкопаване на един от некрополите на града. Плочата е била преизползвана и е станала капак на гробница, а в момента се съхранява в Исторически музей Петрич. Локализирането на града дава старт на активни археологически разкопки и проучвания, които започват през 2007 година под ръководството професор Людмил Вагалински и продължават и до днес. Обитателите на града Районът първоначално е бил обитаван от тракийското племе синти, населяващо долината на Стримон. Планината Огражден ги отделяла от пеоните, а на изток реката се явявала естествена граница с медите. В средата на ІV век пр.н.е. градът вече е част от Македонската държава. Хераклея Синтика става най-важният център на царската власт в района. Основавайки се на историческите факти, археологическите и нумизматичните данни от последните години, най-вероятно тя е основана от Филип ІІ в периода от 356-339 година пр.н.е. Той провежда целенасочена политика за укрепване на държавата, създавайки нови селища със смесено население, особено в граничните райони. Така освен траки в Хераклея живеят македони, гърци и други по-малки групи заселници (основно бивши военни), което става ясно от проучванията, проведени в градските некрополи. Тази политика се запазва и в следващите години – 310 година пр.н.е. Касандър заселва 20 000 души от илирийското племе автариати, а през 179 година пр.н.е., при управлението на Филип V и Персей усядат келти бастарни. Хераклея Синтика започва своето развитие след военните и политическите реформи, които Филип ІІ налага в Македонската държава. До неговото управление реалната власт се осъществява от хетайрите - водачите на аристократичните фамилии, като царя е силно зависим от тях, а народното събрание е почти фиктивно. В новообразуваните градове Филип налага демократичен начин на управление, като правото на гражданите да избират собствени магистрати, институции, градско законодателство и да събират месни данъци. Намирайки се на североизточната граница на македонското царство, Хераклея има задача да пази държавата най-вече от набезите на медите разположени на изток от Стримон. Това става повод за бързото нарастване на градската територия. Римска епоха Начинът на управление, разширената територия и увеличаването на населението дават тласък на бурното развитие на Хераклея Синтика и превръщат селището в голям градски център. Такъв го намират и римляните след ІІІ Македонска война през 168 година пр.н.е., когато след битката при Пидна завладяват Македонската държава. По-късно след потушаването на поредния бунт Македония официално е обявена за Римска провинция. Разрушителните земетресения През 388 година Хераклея Синтика е разтърсена от опустошително земетресение със сила 8,8 по Рихтер. След труса градът е залят от мощна приливна вълна от река Струмешница, което нанася още по-големи поражения, особено в ниската част. На места под южният край на форума има повече от два метра речни отлагания. Разрушенията са толкова големи, че селището повече не се възстановява. Населението се премества към Дезудава (днес Сандански). Част от хората, които остават се опитват да продължат живота си. За това свидетелства четвъртият жилищен период. През 425 година градът е разтърсен от още едно, не толкова силно земетресение, отново придружено с приливна вълна. В началото на VІ век при управлението на Юстиниан І са последните сведения за плащане на данъци в Хераклея Синтика. Няма информация какво е предизвикало окончателното изоставяне на града. В този период в района върлува чумна епидемия, която покосява 40% от населението. Тогава в областта проникват славянските племена. Красивото градче Таормина е разположено на източния бряг на остров Сицилия, на пътя между Месина и Катания и на около 40 км от вулкана Етна. От връх Монте Тауро се открива панорамна гледка към Йонийско море.
През древността градът е носил името Тавроменион или Тауромениум. Последователно е владян от гърци, римляни, византийци и араби. Разрушен е от арабското нашествие в края на X век и построен отново през XIII. Днес в архитектурата на Таормина може да се види уникално съчетание на римска, гръцка и средновековна архитектура. Градът предлага очарователна смесица между богата история, слънчеви плажове и градска красота. Векове наред Таормина е бил важно кръстовище на пресичащи се културни и търговски пътища на стария свят. Славата му на курортно селище идва след като тук редовно започват да идват личности като Оскар Уайлд, Мопасан, Стайнбек, Труман Капоти, Гьоте, Александър Дюма. От града има изграден кабинков лифт до морския курорт Мазаро, разположен в подножието на хълма. Сред забележителностите на Таормина са: древният римски театър, изграден върху останките от гръцкия такъв, Дуомото, Часовниковата кула, площад "9 април", църквите "Св. Екатерина " и "Сан Джузепе", портите Медина и Катания, градините "Вила Комунале", замъкът Моло и др. На 9 юли се чества празникът на града и се почита Свети Панкраций. В негова чест е построена старинна черква в бароков стил. На този празник из града се обикаля с огромна статуя на светията. Друго интересно събитие е филмовият фестивал, който се провежда в града ежегодно. Херкулан, Помпей и Стабий - градове, намиращи се в подножието на Везувий, които са били затрупани от дебел пласт пепел и лава, след изригването на вулкана през 79 г.
Случайно открити през 1748 г. останките от някогашните богати градове стават обект на големи, в началото хаотични разкопки, които продължават и до днес. Благодарение на тях са открити градските стени (V-IV в. пр. н.е.), форумът, храмове, театри, палестри, терми, богати домове на патриции (III-I в. пр. н.е.), украсени със скулптури и ценни стенописи. От сведенията, получени при археологическите изследвания учените разкрили извънредно интересни данни за методът, който е бил използван при строежа на древните сгради, а също така за бита и нравите на хората по това време. Херкулан се e намирал много по-близо до кратера на Везувий, отколкото Помпей Въпреки това, градът успява да се спаси от първоначалната “атака” от изхвърлената при вулканичното изригване тефра, тъй като се намирал в противоположната посока, спрямо тази, на която е духал вятърът. Смъртоносният облак от газ и пепел се насочва към Помпей, като обрича на гибел жителите му. На следващата вечер Везувий отприщва пълната си ярост към до голяма степен вече евакуиралия се съседен град Херкулан. Бедствието е страховито, множество обществени сгради, частни домове и площади са напълно унищожени. При последвалите разкопки, археолозите откриват непокътнати сгради, дървени мебели и дори плодове, хляб и други елементи в канализацията. Те също така откриват около 300 скелета, което доказва, че градът не е бил напълно евакуиран, както сее смятало преди това. За разлика от Помпей, по-голямата част от Херкулан все още предстои да бъде допълнително изследвана и съответно разкрита при разкопки. Една от Най-впечатляващите сгради в Херкулан е луксозна вила, наречена “Villa dei Papiri”. Наречена е така, заради намерените там библиотеки с папируси, изписани на гръцки и латински. Предполага се, че тази вила е принадлежала на Луций Калпурний Пизон Цезонин – известен и изключително влиятелен политик на късната римска Република, чиято дъщеря е била омъжена за Юлий Цезар. Вилата се простира на огромна площ, с изключителна гледка към морето, четири тераси и единствената антична библиотека, оцеляла днес. Крайбрежието на Амалфи – едно от най-идиличните и романтични места в Европа, разположено в красивата скалиста южна част на Италия, е мечтана дестинация за мнозина любители пътешественици. Пътищата се вият романтично, водата е в наситено синьо, а спагетите са едни от най-вкусните в цяла Италия – олицетворение на la dolce vita.
Тиренско море е искрящо и омагьосващо, а цитрусовите горички изпълват въздуха със свежото ухание на лимони. Предполага се, че Амалфи е основан през IV в. от Константин I. Съвременното си име получава в средата на IX век, по време на управлението на семейство Амалфи. След знаменитата битка до Остия (849 г.) и разгрома на сарацините става независима република с население 50 000 жители. Тук през XIII в. е изобретен магнитният компас и е утвърден Морския кодекс (Tavola amalfitana). Местните успешно търгували с Византия, съперничели с Пиза и Генуа за превъзходство в Средиземно море. Една от забележителностите на Амалфи е издигнатата през IX век катедрала Duomo di Sant’Andrea, в чест на покровителя на града Свети Андрей. Тя се намира се в историческия център на града на едноименния площад. Внушителната фасада е украсена с византийска мозайка, а интериорът е ярък пример на италианския барок. В катедралния комплекс влизат Кампанилата (1180 г.) и Райският двор (Chiostro del Paradiso, 1266 г.), изпълнен в арабски стил. Музеят на хартията Амалфитанците в миналото се славели с производството на прочутата хартия бамбаджина. Те възприели технологията за изработването й от арабите и първи в света започнали да правят качествена хартия в промишлени количества. Музеят е разположен на територията на бившата хартиена фабрика в Долината на мелниците (Valle del Canneto). Там местен майстор ще ви направи презентация на живо: от създаването на лист хартия до обработката му на няколко етапа. Националният исторически музей в Амалфи Тук е изложена редакция на първия в света морски кодекс Tabula Amalphitana, който съдържа 66 параграфа с описание на правилата за навигация, правата и задълженията на моряците. Днес крайбрежието на Амалфи е включено в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. “Позитано те разтърсва дълбоко. То е място-съновидение, което не е съвсем реално, докато си там, но става болезнено реално, щом си тръгнеш”– пише Джон Стайнбек през 1953 г. в статия за списание Harper’s Bazaar.
Той посещава Позитано и го описва като малко рибарско градче, за което знаят много малко италианци. След неговия разказ Позитано губи своята безизвестност завинаги и се превръща в една от най-желаните и посещавани дестинации в Италия днес. Позитано е град и община в Южна Италия. Той е морски курорт в регион Кампания, провинция Салерно и е разположен на северния бряг на Салернския залив. Градът е с изключително интересна архитектура и отстрани изглежда като надвесен над морето, тъй като е разположен буквално по склоновете на скалите. Според легендата Позитано е основан от бога на морето – Посейдон. През IX вeк градът се развива благодарение на намиращото се там бенедиктинско абатство, а по-късно е част от Република Амалфи. В края на 1700 г. Позитано е обявен за град-кралство. Силните му позиции в търговията с Близкия Изток го превръщат във важен център. Градът разполага с огромно богатство и тогава се изграждат изящните барокови къщи с материали от Ориента. С течение на времето обаче градът запада в демографско отношение. |
От автора
Писането е моят начин дам на света частица от себе си. Categories
All
Архив
November 2024
|