Болоня е основана под името Фелсина (Felsina) от етруските около 534 г. пр.н.е. в регион, населяван преди от племената на културата Виланова – предимно фермери и овчари. Етруският град се разраства около светилище, построено на хълм, и заобиколено от некропол.
През IV век пр.н.е. градът е завладян от галското племе бои (Boii), откъдето произлиза древното име Бонония на римската колония, основана през 189 г. пр.н.е.
Двете кули Гаризенда и Азинели (Le due torri Garisenda e Asinelli) са известни като кулите на Болоня и са символът на града. Строени са в началото на 12-и век, когато била широко разпространена практиката да се строят кули от всяка известна фамилия. Така те показвали своята сила, престиж и богатство. В средновековна Болоня е имало над 170 кули, но само някои от тях са оцелели и до днес. Гаризенда и Азинели са най-известните.
Гаризенда е висока 49 м, но първоначално е било по-висока. Нездравите основи карат кулата да се наклони с 3,2 м още през 1360 г., а горната и част е срутена от съображения за безопасност. Оттогава Гаризенда е затворена за посетители. Семейство Азинели обаче успяват да построят своята кула до внушителните 97 м. Тя също има лек наклон, но е отворена за посетители.
Аркигиназио/Архигимназията (Archiginnasio di Bologna) е първото седалище на Университета (Alma Mater Studiorum) в Болоня - най-старият университет на Западния свят, открит през 1088 г., когато Болоня е била богата и независима. Преди Аркигиназио да бъде построена между 1562 г. и 1563 г., лекции са се провеждали в частни домове или къщи под наем, религиозни сгради и дори на площади. Двуетажната сграда останала седалище на университета до 1803 г. Няма как да пропуснете красивата и очарователна зала „Театро Анатомико“.
Тук са се извършвали аутопсии, докато студентите са изучавали човешката анатомия. Тъй като в онези години не е имало охладителни помещения, се налагало телата да бъдат прясно… да кажем - обработени, докато студентите са наблюдавали от дървените пейки. Пейките били изработени, така че да са неудобни, за да може студентите да не заспиват, защото трябвало да бъдат там дълги часове, докато аутопсията не приключи.
Улица Независимост (Via Indipendenza) е основната търговска улица, която ще ви отведе направо в сърцето на града. Но тук освен магазини, ще намерите и други интересни неща по пътя си. Още в самото начало на улицата се намира една от старите градски порти - Порта Галиера. Може да се отбиете за допълнителна разходка в най-големия градски парк „Монтаньола“ (Parco della Montagnola). На същата улица се намира и театър “Арена дел Соле”, както и конната статуя на Джузепе Гарибалди, изработена от автора на паметника на Цар Освободител в София.
Аркадите, наричани още портици, с които е известна Болоня, ще привлекат вниманието ви още щом стъпите в централната част, включително по улица Независимост. Градът в миналото процъфтявал, благодарение на добре развиващия се университет, но се нуждаел от допълнителни жилища за студентите. За да бъдат по-близо до университета, който се намира в центъра на града, студентските жилища били построени като фасада към лицевата част на вече съществуващи сгради.
Условието било да бъдат широки и достатъчно висока, за да може да премине каруца с кон. Огромните арки били построени в целия град, а днес те са около 40 км и предлагат на пешеходците сянка от жаркото слънце или подслон от дъжда.
Пиаца Маджоре (Piazza Maggiore) е главния площад в Болоня, а както знаем пиаците са социалните центрове на всеки италиански град. Ако искате да му се насладите истински, направете го по залез и/или през нощта. Наистина зашеметяващо. Вървете бавно през площада и се настанете на едно от кафенетата или на някои от последните редове на стълбите пред църквата Сан Петронио. За да бъдете още по-романтични, разходете се по Пиаца Санто Стефано (Piazza Santo Stefano). В сравнение с Пиаца Маджоре, Санто Стефано е по-малък, но също толкова емоционален – и определено по-интимен. Просто му се насладете.
Базиликата “Сан Петронио” (Basilica di San Petronio) се намира на Пиаца Маджоре и е една от най-големите църкви в Европа. Размерите й наистина са внушителни - дължината й е 132 м, арките са на височина 45 м, фасадата на 51 м и може да побере 28 000 души. Строежът започва през 1390 г., а по проект е трябвало да надмине по големина базиликата “Свети Петър” в Рим. Някои казват, че когато Ватикана разбрал прекратил строежа, други твърдят, че проектът не бил изпълнен, защото парите не достигнали.
Строителството продължило няколко века, а фасадата все още не е довършена. През 1530 г. тук е коронясан Карл V за император на Свещената Римска империя. В базиликата се съхраняват мощите на Сан Петронио, който бил покровител на града. Тук е погребана и сестрата на Наполеон - Елиза Бонапарт. Не пропускайте да видите и най-дългия слънчев часовник в света.

Дворецът Акурсио (Palazzo d’Accursio) също се намира на главния площад. Той представлява комплекс от няколко здания, строени между XIV и XVI век. Бил е резиденция на юриста Франческо Акурсио, а след това тук се е помещавало кметството.
През XV век дворецът е разширен и се построява часовниковата кула, в която се намира камбана с тежест 4,7 тона. На фасадата на Акурсио има статуя на папа Григорий VIII, който въвел Григорианския календар.
Фонтанът на Нептун се намира, разбира се на площад “Нептун” (Piazza Nettuno) и много красноречиво изразява неговата мощ и сила да контролира водата. Бронзовата статуя е висока 3,2 м, затова често я наричат "Гиганта". Фонтанът е открит през 1567 г., а в краката на Бога на морето се намират 4 статуи, които които изобразяват четирите познати дотогава реки: Ганг, Амазонка, Нил и Дунав.
„Четириъгълника“ (Quadrilatero) - Обиколете улиците на Куадрилатеро, средновековния пазар, където можете да разгледате сергиите и старите магазинчета, продаващи различни видове деликатеси. Тук е мястото, където можете да купите всички тези прочути болонезийски и италиански специалитети: тортелини, талиатели и друга ръчно изработена паста, мортадела, Пармеджиано Реджано, отличителният болонезийски сос Рагу, и местните вина Пиньолето, Ламбруско и Санджовезе. Разходката по тесните улички и пазара ще ви върне в истинска средновековна Болоня.
Базиликата “Сан Доменико” (Basilica di San Domenico), за която казват че е съкровищница на изкуството, е построена през 13-и век. Тук може да видите творби на младия Микеланджело, Никола Пизано, Арнолфо ди Камбио, Филипино Липи и др. В базиликата е погребан основателят на католическия орден - Сан Доминик.
На романтичния площад Сан Стефано се намира и базиликата “Сан Стефано”, която често наричат “Седемте църкви”. Тя е тук от 8-и век и е най-важният църковен комплекс в Болоня. Не пропускайте да видите и катедралата на Болоня “Сан Пиетро” (Cattedrale Metropolitana di San Pietro). Нейният строеж е започнал още през 910 г., но е претърпяла пожар и земетресение. През XVII век добива бароков облик, който виждаме и днес.

Обявен за природен резерват и все по-често посещаван от туристическите групи, идващи в Антарктида, нос Хана се намира на източната страна на входа на залива Уолкър и западната страна на входа на Южния залив. Връх Устра се намира на север, в близост до плажа Ливърпул. Зоната без лед е около 122 хектара (300 акра). Носът е открит в началото на XIX в. от мореплаватели, достигнали до Джонсън док, a британската базова станция „Station P”, разположена в източната част, оперира от 29 декември 1957 г. до 15 март 1958 г.

Координатите на нос Хана са: 62°39'16"ю.ш. и 60° 36'48"з.д., разположен е на 13.95 км североизточно от Елефант Пойнт (Elephant Point), 8.16 км запад-югозападно от Ереби Пийнт (Ereby Point), 12.36 км запад-югозападно от Есперидес Пойнт (Hespérides Point) и 11.76 км северозападно от Маерс Блъф (Miers Bluff). Областта е картирана за пръв път през 1821, 1962 и 1968 г. Аржентински учени работят в района през 1959 г. и 1980 г. чилийски от 1971 г. испански от 1991 г., а от 2005 г. и българските геолози, геоморфолози, геофизици и картографи имат голям принос в изучаването на региона.
*****
Първото плаване в района е извършено от капитан Робърт Файлдс (отплавал от Ливърпул с бригатината Кора, а по-късно с кораба Робърт). Той е направил първите изчерпателни проучвания и плавателни маршрути за Южношетландските о-ви през 1820-1821 г. Плаването на Файлдс още не е било завършило, когато британският кораб Хана от Ливърпул с капитан Джеймс Джонсън се е разбил в района на 25 декември 1820 г. Оригиналното име, дадено от капитан Файлдс на тази област, е било Блек Пойнт (Black Point – Черният нос), по-късно Хана Пойнт.
Официално островът е открит на 19 февруари 1819 г. от капитан Уилям Смит, който пръв вижда северния бряг на острова (днес нос Уилямс на п-ов Варна). За първи път човек стъпва на континента пак в този район на 7 февруари 1821 г, от американския кораб „Хюрън” на капитан Дейвис. В края на същия сезон единадесет англичани от кораба „Лорд Мелвил” не успяват да се приберат от о-в Кинг Джордж и презимуват успешно в Антарктика. И до днес на Ливингстън се срещат следи от хижи и други съоръжения на ловците на тюлени, а наименованията на редица географски обекти на острова напомнят за неговата ранна история. Ловците отдавна са напуснали Антарктика, днес тяхното място е заето от учените и туристите.
Началото на антарктическия морски туризъм е поставено на Южните Шетландски о-ви през 1958 г. Оттогава годишният брой на туристите в Антарктика нараства до десетки хиляди, от които над 95% посещават района на Южните Шетландски о-ви и близкия Антарктически полуостров. Нос Хана на южния бряг на остров Ливингстън, остров Полумесец край източния му бряг, както и близкият остров Дисепшън и островчетата Ейчо между о-в Гринуич и о-в Робърт са между най-популярните туристически дестинации, задължителни спирки в програмата на туристическите кораби заради зрелищните разходки сред удивителна природа, които предлагат на посетителите.
През последните години има все по-голям интерес към туристически маршрути в Антарктида. Най-често те са организирани от туроператорски фирми с круизни лайнери и са ограничени в областта на Антарктическия п-ов и архипелазите, разположени около него. Посещенията в континенталната част са по-редки, което е вследствие и на по-трудната достъпност и висока цена. Съществуват разбира се туристически експедиции (основно от фирми от САЩ) до самия Южен полюс. Пътуването се извършва със самолет и кратък ски преход, след което се нощува в палатков лагер в близост до американската база Робърт-Скот.
Местността Хана Пойнт е сред най-привлекателните дестинации на антарктическия корабен туризъм. Тя предлага зрелищна разходка край колонии пингвини и тюлени, корморани и буревестници. Местният климат е типичен за периферните островни територии на Антарктика: влажен и ветровит, хладен, със средна температура 1,3°C през най-топлия месец и -7°C през най-студения. Слънчевите дни са твърде малко.
За да се спазят всички нормативи за защита на местната флора и фауна в района, посещенията в размножителния период на животинските видове са забранени. В останалото време туристическите потоци са ограничени до максимум два кораба на ден, не повече от 100 души, които се движат по определени коридори, маркирани с червени въжета. Доближаването на животните, както и храненето им е строго забранено. Присъствието на хора в резервата е не повече от 6 астрономически часа в светлата част на денонощието. Струпването на големи групи на едно място също не се препоръчва.
*****
Спряхме с двете надувни лодки в един малък, закътан залив. Времето беше хубаво, малко облачно, но учудващо топло и спокойно. Издърпахме „Зодиаците” на безопасно разстояние от водата и започнахме да разтоварваме оборудването, с общи усилия се справихме бързо.

Отправихме се към най-близката пингвинария. Районът не беше много голям, но за сметка на това изобилстваше от живот. За момент се обърках къде съм. Пред очите ми се простираше тучна, зелена поляна. По нея небрежно се разхождаха всякакви птици, лежаха тюлени и всичко беше огласено от крякане, пръхтене и пронизително пищене. Животните общуваха помежду си. Неслучайно мястото е обявено за природен резерват.

В района на о-в Ливингстън могат да се наблюдават четири вида пингвини: Дженту/Папуа (Gentoo/Papua Penguin), Антарктически (Antarctic/Chinstrap Penguin), Макарони (Macaroni Penguin) и Адели (Adeli Penguin); четири вида тюлени: Уедъл (Weddell Seal), Слонски (Elephant Seal), Ушат (Fur Seal) и Леопардов тюлен (Leopard Seal), много видове петрели, гигантски морелетници (скуи), чайки рибарки и корморани.
На нос Хана живеят над 1500 двойки пингвини Дженту и 1000 двойки Антарктически  пингвини, които  гнездят в района. През последните няколко години се забелязват и няколко двойки пингвини Макарони, които живеят заедно с Антарктическия пингвин.
Големи колонии гигантски петрели се срещат по хребетите над пингвинариите, както и много видове чайки и снежни бухали. Антарктическите корморани също са често срещани в областта.
Широко разпространени са и двата вида антарктически цъфтящи растения: Colobanthus quitensis и Deschampsia antarctica, които се простират в близост до пешеходните пътеки.

Мачу Пикчу, наричан от инките Вилкабамба, пази ревниво своите тайни. Разположен е високо в Андите на 2430 м надморска височина, на непристъпно плато между върхове Мачу Пикчу (Старият връх) и Уайна Пикчу (Младият връх). Дълбоко в пропастта под него тече река Урубамба. Градът бил защитен от дебела стена, изградена от внушителни каменни блокове. На всички околни върхове били изградени наблюдателни постове, чиито развалини се виждат и до днес. Към града-крепост водела тясна пътека, позволяваща на малка група воини да отблъскват натиска на цяла армия.

     След завладяването на Перу от испанците, Манко Капак II – инката бунтовник, тайно се измъква от Куско и се установява северозападно от Оянтайтамбо. Там, в  дълбините на джунглата, той основава град и го нарича  Вилкабамба. След дълги битки и години сражения с инките, през 1572 г. испанците атакуват Вилкабамба и връщат последния инка Тупак Амаро (наследник и половин брат на Манко) в Куско, където го екзекутират. С времето местоположението на изоставения град Вилкабамба бива забравено. За него се споменава само в някои не съвсем точни карти на испанските хроникьори.
През 1909 г. д-р Хирам Бингам от в Университета Йейл остава очарован от инките, археологията и историите за изгубени градове след първото си посещение в Перу. Две години по-късно той се завръща с експедиция, която се отправя към джунглата в посока на долината на Урубамба, дълбоко убеден, че изгубените градове и несметни съкровища на инките се намират някъде в тази част на Перу. Почти веднага експедицията открива едно от значимите за инките места, което те наименуват Паталакта.
     С напредване на времето и изоставен от по-голямата част от групата си, Бингам  попада на двама местни жители, които го отвеждат в каньона на реката, откъдето по лъкатушеща тясна пътека той изкачва стръмния хълм и открива най-невероятния град на инките, напълно запазен и пуст. Датата е 24 юли 1911 г. Бингам не успява да открие града с митичното злато, но самият Мачу Пикчу окупира въображението на хората по света с удивителната си архитектура – издигнат високо, така че никога да не бъде намерен. Той изкачва стръмната планина, вярвайки, че е попаднал на последната крепост на инките и, че Вилкабамба е най-после открит. На следващата година Бингам се връща в откритото от него място, за да започне разчистването на руините от закриващата ги буйна растителност. Работа, продължила над три години. През това време са открити множество керамични изделия, каменни предмети и кости.
Загадката обаче остава - ако Мачу Пикчу не е изгубеният град Вилкабамба, то кой е той тогава? Археолозите се съгласяват, че стилът на сградите в Мачу Пикчу е "късно имперски", какъвто е бил популярен по време на царуването на Пачакутек. И ако наистина градът е бил изоставен преди испанската инвазия, то това означава че основаването, застрояването и изоставянето му се развива за период от около 100 години.
Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да се счита за голям град. Има не повече от 200 строителни обекта, главно храмове, резиденции, складове, фонтани, акведукти, басейни и др. В голямата си част те са изработени от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели до 1 200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето (Инти) и отглеждали селскостопански култури на терасовидно разположените ниви. Площта на светилището е 325,92 кв.м.
     Археологическите разкопки показват, че може би Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а цитадела за елита на инките. В него е имало огромен палат и храмове. Малко хора са живели в Мачу Пикчу - по време на дъждовния сезон, когато първенците са го напускали. Вероятно мястото е избрано заради уникалното си местоположение и геоложки особености – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Уайна Пикчу.
     В Мачу Пикчу има 140 различни конструкции, над 100 каменни стълбища, фонтани, свързани помежду си с канали и дренажна система, издълбана в скалите. Според археолозите той е бил разделен на три големи сектора: свещен, народен и за аристокрацията.
В свещения сектор се намират основните археологически съкровища на града – Интихуана – Слънчевата наблюдателница, до нея – храмът на Слънцето – единственото запазено светилище на главния бог на инките – Виракоча. Следва прочутият Храм с трите прозореца, изграден от огромни каменни блокове и наречен така заради трите трапецовидни отвора, Дворецът на Великия жрец с огромен камък в средата, където са се извършвали жертвоприношения.
     Храмът на Слънцето е истински шедьовър и пример за уменията на древните строители, с прецизната си конструкция от фино загладени гранитни блокове, непоклатимо вградени един в друг, изграждащи полукръгла кула от каменни стени с трапецовидни ниши за богослужебни принадлежности и амулети. В някои от по-големите ниши са били полагани мумии на починалите жреци. Храмът е построен върху естествена гранитна скала, в долната част са оформени три стъпала, които символизират трите свети пространства във вярата на инките: под земята – светът на мъртвите със символ водата, земята отгоре – светът на живите със символ змията и небето – светът на боговете със символ перуанският кондор. Прозорците на храма на Бога на Слънцето били разположени така, че в тях прониквал винаги първият и последният слънчев лъч. Смята се, че полукръглата конструкция на храма, издълбана в солидна скала, е служела за обсерватория, заради двата прозореца, единият от които гледа на изток, а другият на север. Източният прозорец е позволявал прецизното измерване на зимното слънцестоене по сянката, която хвърля централният камък.
     Селскостопанската част е разположена на тераси главно в южната зона на археологическия комплекс. От подножието до върха на платото били изградени тераси с дължина до 400 м и запълнени с пръст. Те са конструирани като гигантски стъпала, много от тях почти висят над огромни пропасти, които заобикалят града. Така се печелела по-голяма площ. Благодарение на чудесно изградената иригационна система на тези тераси отглеждали сочни плодове и зеленчуци. Има и друг вид тераси, които са по-тесни и служат за стабилизиране на издигнатите конструкции от самата планина.
Градският сектор е отделен чрез дълбока канавка и стена, завършваща до добре охраняем вход. Градът е построен според точен план. Около централния площад са подредени три групи сгради с различни функции: на югоизток са дворците, светилищата, a над тях се намира главният храм с жертвен олтар, който затваря площада от запад. Там е и най-високата астрономично значима точка на съоръжението. Срещу свещения квартал е разположена жилищната част, гъсто застроена с двуетажни къщи. Покривите, повечето от които отдавна ги няма, са били от дървени конструкции, закрепени с въжета за каменните стени към специално вградени клинове и покрити със сламата от грубата и водоустойчива високопланинска трева, известна като ichu.
Инките са създали и своя уникална водна система, която и до днес работи безупречно. И тук, високо на Мачу Пикчу, те умело контролирали нивото на водата, като я хващали от склоновете на планината и по тесни подземни каменни канали я отвеждали за напояване, до многобройните бани, за питейна вода и по домовете, а другаде – водата се появява на повърхността в красиви фонтани. По тези канали по време на дъждовния сезон огромното количество вода се отвежда в коритата на двете преминаващи под Мачу Пикчу реки, избягвайки всякакви наводнения в свещения град. Имали са и високоефективна комуникационна система чрез специално обучени бегачи – вестоносци, които предавали устно важна информация.
Съществува нова теория, че вместо да се разглежда изолирано, Мачу Пикчу може би формира церемониален, а вероятно и административен център на голям и гъсто населен район. Последните данни, представени от археолога Дж. Роу, свидетелстват, че Мачу Пикчу е построен като "царски имот" за Пачакутек и е населен от неговите семейни кланове. Мястото вероятно е избрано поради уникалното си разположение, градът е заобиколен от джунглата и планините Салкантай, Помасило и Вероника, и с изглед към река Вилканота, позиция, която в религията на инките е била считана за свещена.
Построяването на Мачу Пикчу би могло да се свърже и с няколко вторични цели едновременно - като наблюдателен пост на пътя към Куско от Антисио или Aмазонския басейн или като източник на кока, използвана във всички аспекти на религията на инките, включително при жертвоприношения, чародейства и в медицината.
Изоставянето на Мачу Пикчу може просто да се обясни със смъртта на Пачакутек и строеж на нови "царски имоти" за следващия властващ инка, както е бил обичаят или населението е било прогонено от епидемия от едра шарка.  През 1981 г. площ от около 325 кв. км около Мачу Пикчу е обявена за исторически паметник от перуанското правителство и е даден статут на световно наследство от ЮНЕСКО през 1983 г.

....Огромни късове лед се носеха по тъмната вода. Мъглата обгръщаше като пелена всичко около нас. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Имаше нещо призрачно в този пейзаж. Нямаше как да не си представя „Черната перла” на Джак Спароу от „Карибски пирати”. Ятото рибарки ни следваше неотлъчно.
Всички бяхме събрали багажа си, облекли защитните костюми и готови за дебаркиране. В Антарктида няма пристанища, с каквито сме свикнали. Слизането от кораба става по въжена стълба, дълга няколко метра. Доста сложно ми се стори, тъй като е немислимо напускането на кораба без специалните облекла – Мустанг или Викинг. На пръв поглед приличат на скафандри от космически кораб и с тях се придвижва трудно (големи са поне два пъти колкото мен), но всъщност могат да спасят живота на човек. Те са непромокаеми, относително студоизолиращи (водата е около 0 градуса), снабдени са със сигнална свирка и затъпен нож, в случай, че се някой се оплете във въже или нещо друго. Багажът се поставя в найлонови чували и се спуска, заедно с лодката с кран.
Не знам за останалите, но аз нямах търпение час по-скоро да стъпя на брега. След по-малко от час щяхме да акостираме на Българския плаж на о-в Ливингстън, където се намира полярната ни база, носеща името на Св. Климент Охридски. Капитанът каза, че ще пусне котва доста навътре в залива, тъй като се опасяваше, че в района пред базата е доста плитко и съответно опасно за такъв голям кораб. Това означаваше, че ще стигнем до брега с моторните лодки „Зодиак”. Движехме се плавно и монотонно, вече всички бяха свикнали с шума на двигателите, лекото поклащане  и корабната миризма. Бяхме станали почти моряци. Дясно на борд забелязах странна червена конструкция, напомняща космическа станция – испанската база „Хуан Карлос I”. Основана през 1988 г. и кръстена на Краля на Испания, тя функционира през летния астрален сезон. След основно обновяване през 2017 г. базата разполага с изключително модерна инфраструктура и капацитет за работа на над 80 души. Испанците са нашите единствени съседи на острова, но също така и най-добрите ни приятели. Без тяхната логистична подкрепа е изключително трудно да достигнем до българското селище....
 
БЪЛГАРСКАТА АНТАРКТИЧЕСКА БАЗА „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
 
Ето я и нея...Българската антарктическа база „Св. Климент Охридски”!
Сгушена уютно сред снега, в подножието на вр. Фризленд и само на стотина метра от морския бряг, Базата е построена почти изцяло с ентусиазма и доброволния труд на българските полярници и най-вече на проф. Пимпирев. Те в продължение на над 25 години превръщат двете бараки захвърлени сред ледената пустош в цяло селище, разполагащо дори с пощенски клон и параклис.
Базата се намира на 62°38′29″ ю. ш. 60°21′53″ з. д., на източния бряг на Южния залив, о-в Ливингстън в архипелага Южните Шетлъндски острови, Западна Антарктика. Историята й, както и началото на Българските антарктически експедиции са изключително интересни. Всичко започнало през 1987 г., когато няколко преподавателя от Софийския университет „Св. Климент Охридски” решават да отбележат предстоящата 100-годишнина на най-старото ни висше учебно заведение. След края на 60-те години, когато Цончо Чапанов и Васил Захариев са били включени в състава на Съветски антарктически експедиции, нито един българин не е работил на Ледения континент.
Те получили подкрепата на ректорското ръководство, което одобрило идеята за българска експедиция до Антарктида. След няколко месеца двама български геолози, били поканени  от Британската антарктическа служба (British Antarctic Survey – BAS) да участват в изпълнението на съвместен научен проект с английските си колеги в състава на Британската антарктическа експедиция на о-в Александър. Почти по същото време от Института за изследване на Арктика и Антарктида идва съобщение за участието на четирима българи в състава на 33-та Съветска антарктическа експедиция, както и за построяването на две къщички в района на Антарктическия полуостров като основа на бъдещата Българска полярна база.
През ноември 1987 г. Христо Пимпирев и  Борислав Каменов (и двамата геолози от Софийския университет) в състава на Британската антарктическа експедиция на борда на кораба „Джон Бискоу” („John Biscou”) достигнат базата „Ротера”, където в продължение на два месеца на палатков лагер работят в околностите на о-в Александър. Друга група геолози - Златил Вергилов, Асен Чакъров, Стефан Калоянов и Николай Михневски, през януари 1988 г. работят на борда на съветския ледоразбивач „Михаил Сомов” цели четири месеца.
Както често се случва с малка доза късмет и повече упоритост след неуспешен опит да се положат основите на бъдещата ни база на о-в Александър, поради лошото време, няколко месеца по-късно съветските полярници посочват на българските си колеги място в Южния залив на о-в Ливингстън, където с тяхна помощ бе поставено началото на Българската полярна база.
Официално през 1993 г. с указ на президента Желю Желев тя е наречена в чест на Св. Климент Охридски, средновековен просветител и първи български епископ, работил под егидата и по поръчение на княз Борис I Михаил.
Мястото се оказва изключително подходящо избрано. Лятно време през района на протича Резовския поток, осигуряващ необходимото водоснабдяване. В близост се намира платото Балкан, хребетите Бърдик, Плиска и Боулс, Тангра планина и други вътрешни райони на остров Ливингстън.
Испанската база „Хуан Карлос I” се намира на 2,7 км на юг-югозапад и е достъпна или с лодки Зодиак, или по сухопътен 5,5-километров маршрут през платото Балкан, седловината Чаруа и ледника Джонсън.
Днес Базата разполага с една основна жилищна постройка, в която освен спалните помещения се намират кухнята и всекидневната. Две пирамидални къщи, в които са разположени медицинският център, научните лаборатории и допълнителни спални помещения. На Базата през летния полярен сезон могат да живеят и работят до 25 души и тя е едно съвременно, модерно съоръжение. Използват се алтернативни източници на енергия като ветрогенератори и слънчеви панели за производство на електро- и топлоенергия, пречиствателна станция за отпадни води и инсинераторно помещение за изгаряне на твърдите отпадъци.
На 9 декември 2001 г. на територията на Българската полярна база „Св. Климент Охридски” са поставени основите на първия православен храм в Антарктида - българския параклис „Св Иван Рилски“. Той е завършен окончателно в началото на 2003 г. Неговата камбана е дарение от бившия вицепремиер на страната Никола Василев, работил като лекар в „Св. Климент Охридски“ през 1994 г. Първата икона в храма „Иисус Христос Нимфиос”, е дело на художника Георги Димов. През 2016 г. след тригодишна работа по изграждането й е завършена новата постройка на параклиса. Пред входа е поставена 40-килограмова камбана. Целият иконостас, както и всички икони в храма са изографисани на място, в продължение на три експедиции от художничката Ганка Павлова.
Първите постройки на Българската полярна база „Св. Климент Охридски”, сглобени през 1988 г., представляват два фургона – единият, пригоден за живот на нашите дървосекачи в Коми (затова всички го наричат „Руската барака”), а другият „Куцото куче“ (произведен в Пазарджик), се нарича така, защото след един тежък зимен сезон, постройката е заварена подскачаща от вятъра с повредени през зимата подпори. Дълго време се е използвал като център за комуникации и при необходимост има условия за спане на петима души. От октомври 2012 г. е обявен за музей - филиал на Националния исторически музей. Като най-стара съхранена сграда на о. Ливингстън (от 2009 г., когато старите постройки на испанската база Хуан Карлос I са демонтирани и заменени с нови), „Куцото куче” и свързаните с него музейни експонати се смятат за част от културното и историческото наследство на острова и Антарктика. От 1995 г. Базата разполага с пощенски клон 1090 на Български пощи.
Българските учени работят, заедно със свои колеги от Испания, Аржентина, Чили, Португалия, Турция, Монголия, Полша, Великобритания и др. по редица проекти в областта на геологията, биологията, глациологията, метеорологията, медицината, топографията и географията. Базата се посещава редовно от представители на българските институции отговорни за дейността на България в Антарктика, включително президентът Георги Първанов през януари 2005. На гости понякога се отбиват и туристически кораби от отдалечения само на 12 км нос Хана, една от най-популярните дестинации на антарктическия туризъм.

     Ciudad de la Santísima Trinidad y Puerto de Nuestra Señora de Santa María de los Buenos Aires в буквален превод означава Град на Св. Троица и пристанище на Св. Богородица Дева Мария Буенос Айрес. Наричан само Буенос Айрес или Попътен вятър, градът е разположен на западния бряг на най-големия залив-естуар Рио де ла Плата, който е продължение на устието на втората по дължина река в Южна Америка – Парана при нейното вливане в Атлантическия океан. Площта му е 200 км², а населението през 2022 г. е над 5 млн., а на едноименната провинция, чиято площ обхваща над 307,6 хил. км² е около 18 млн. души.
     Когато в далечната 1536 г. испанският мореплавател Педро Мендоса стъпва на далечния южен бряг, едва ли е предполагал какви беди ще сполетят екипажа му. Испанците построили първата крепост на мястото на днешния квартал Сан Телмо в аржентинската столица – от тухли, направени от кал, слама и говежда тор. Тези стени едва издържали няколко години заради голямата влага и студа (през зимата  влажността на въздуха достига до 80 %).
Мендоса водел със себе си 1500 човека, които освен на капризите на природата били подложени на непрестанните атаки от войнствено настроените местни индианци. Но най-страшен бил гладът. Войниците изяли всичко, което може да се яде, включително и част от добитъка, докаран от Европа. Останалите животни – говеда и коне, избягали в Пампата. Експедицията на Мендоса завършила  трагично. Разразилите се болести: чума, жълта треска, туберкулоза се оказали пагубни. Крепостта на Мендоса била разрушена от индианците, но близо 4 десетилетия по-късно, през 1580 г., нова експедиция начело с Хуан де Гарай направила на същото място втори опит да се установи испанско владение и този път постигнала успех. Отново с цената на тежки загуби от сраженията с индианците, от болести и глад.
Едва в средата на ХVІІІ век, когато Буенос Айрес става столица на вицекралството Рио де ла Плата, градът започва да се оформя като важно пристанище на Атлантическия океан. А когато Аржентина извоюва своята независимост след Майската революция от 1810 г., половин век по-късно градът се утвърждава като столица на страната, каквато е до днес.
     Наричат Буенос Айрес - Париж на Южна Америка. Това се вижда и с просто око по улиците, площадите и широките булеварди на Буенос Айрес, по архитектурата на сградите, която е загърбила традиционния за континента колониален стил и копира тогавашната мода в Италия и Франция.
Още при създаването на града съществувал проблем за акостирането на големи кораби, тъй като реката била плитка. Те били принудени да стоят на котва далеч от брега, а пасажерите и товара трябвало да бъде разтоварван до кея с баржи.
     През 1882 г. Правителството възложило на местния бизнесмен Едуардо Мадеро да изгради ново пристанище, което да разреши този проблем. Строителството започнало през 1887 г. и завършило през 1897 г. Това бил изключително скъп проект, а само десет години след появата си пристанищното съоръжение вече било остаряло.
Инженер Луис Хуерго, построява Puerto Nuevo (новото пристанище) през 1911 г. То представлява разпръснати по  протежение на реката докове, които се използват и днес.
Новото пристанище на Буенос Айрес е завършено през 1926 г., което прави старите станции на Мадеро излишни. Въпреки това те продължават да се използват като спомагателни.
     Днес Пуерто Мадеро е най-новият административен район на Буенос Айрес. Разположен е южно от центъра. Известен с модерните си сгради и хотели, многобройните ресторанти и крайбрежната алея, любимо място за разходка на жителите и гостите на града.
Непременно трябва да опитате ястията в някой от многото рибни ресторанти на брега на река Ла Плата (Сребърната река) и да се насладите на превъзходното Vino tinto – Trapiche (испаноезичните нации си имат собствена дума tinto, което означава „червено”, но се използва само, когато става дума за вино). Ла Плата е ограяна от разноцветните светлинки на околните сгради, играещи си с тъмните й води, а мостът (Puente de las mujeres – Женският мост, който гледан от високо представлява слънчев часовник) изглежда приказно магнетичен и величествен.
       Не бива да пропускате и булевард „9-ти юли  (Avenida 9 de Julio)” - най-широкият булевард в света. Наименуван е на датата на Независимостта на Аржентина. Булевардът е с впечатляващите 14 главни платна и още 4 локални и е широк приблизително километър. В средата му се намира Обелиска на свободата. Висок 67.5 m, той е видим от далеч и често служи за ориентир за туристите.
     Розовата къща (Casa Rosada) – Президентския дворец, разположен на един от главните площади Пласа де Майо (Plaza de Mayo). Строителството му започва през 1862 г., съчетавайки различни архитектурни стилове. Едва в края на XIX в. сградата получава розовата си фасада, като била добавена кръв от бик към бялата боя, за да се запази постройката от разрушителната  влага.
     Друга задължителна спирка е квартал Сан Телмо, един от най-старите в аржентинската столица. Там през почивните дни улиците се превръщат в своеобразен базар на ръчно изработени сувенири, бижута, предмети и аксесоари от бита на гаучосите, сребърни прибори, кожи, килими, маски и каквото още може да се сетите. Сред малките уютни кафенета, антикварни магазини и салони за танго, уличните музиканти и художници, няма как да не останете запленени от феерията от цветове и аромати. Тук може да разгледате експозициите в множеството галерии,  музеи, както и да посетите старите църкви. Може да хапнете асадо де чорисо (едно от най-вкусните телешки ястия), да опитате прекрасното аржентинско вино, докато се любувате на двойките танцуващи страстно танго, под звуците на Гардел и Пиацола.
     Ла Бока. Цветният квартал. Едва ли има някой, който не е виждал боядисаните в цветовете на дъгата къщи, приличащи на пано, сглобено от различни парчета плат. Името на квартала означава „устие”, дадено е от първите заселници – корабни работници, италианци от Генуа, акостирали тук през 1882 г. Те използвали каквито бои били останали в складове и боядисали ламаринените бараки, които направили свои дом. Днес за да запазят автентичния облик на квартала, къщите са с оригиналната си окраска, но разбира се са тухлени.
Тук се намира и легендарният стадион на Бока Хуниорс, наричан Ла Бонбониера, на който са играли легенди като Диего Армандо Марадона, Габриел Батистута и Лионел Меси.
Café Tortoni - най-старото кафене в Аржентина. Основано през 1858 г. от френския имигрант Туан (Touan), това заведение има впечатляваща история. Тук между покритите с ламперия стени, дъбовите маси със зелен мрамор и богато декориран интериор са се събирали интелектуалци и политици, поети и художници, музиканти и писатели. Фигури като Алфонсина Сторни, Бенито Кинкела Мартин, Карлос Гардел, Луиджи Пирандело, Федерико Гарсия Лорка, Артур Рубинщейн, както и много други са оставили своя отпечатък по масите на това традиционно място за кафе и танго-спектакли, което е неразделна част от историята на Буенос Айрес.