ГЕРГАНА ЛАПТЕВА автор на исторически три&#108
  • Начало
  • За Гергана
  • Книги
    • ТАЙНАТА ОТ АПАМЕЯ
    • БОЖЕСТВЕН АРОМАТ
    • МОНЕТАТА
    • Врата на боговете
    • Посока юг
    • Direction South
    • Непознатата Южна земя
    • Unknown Southern Land
    • Промоции
  • Ревюта
  • Събития
  • Галерия
  • Медии
  • Контакти
  • Блог

Плаването на Белингсхаузен и Лазарев - 13 януари 1820 г.

1/13/2023

Comments

 
Из "Непознатата Южна Земя", Гергана Лаптева

Откриване на Антарктида


На 4 юли 1819 г. на далечно плаване се отправят два руски тримачтови военни кораба – „Восток” и „Мирний”. Задачата им е да стигнат до Южната полярна област и да разрешат многовековната загадка за съществуването на митичния Южен континент. Руското правителство дава съгласие за подготовката и осъществяването на експедицията, която оставя една от най-ярките страници в историята на географските изследвания и открития под името Първа руска антарктическа експедиция Белингсхаузен - Лазарев. Всъщност първоначално за началник на околосветската експедиция във високите ширини на Южния океан е определен капитан-комодорът М.И. Ратманов, но той се отказва под претекст, че не е добре със здравето. Едва тогава в Кронщат за оглавяване на експедицията е повикан Фадей Фадеевич Белингсхаузен, който по това време служи в Черноморския флот. На 23 май той пристига в Петербург, а шест седмици по-късно „Восток” и „Мирний” излизат от Кронщат.

Леденият континент

В инструкцията на Морското министерство, която преди отплаването била връчена на капитан II ранг Белингсхаузен, се нарежда: Да се отправи за оглед на остров Джорджия, намиращ се под 55° ю.ш., а оттам към Сандвичева земя. Да се спусне на юг и да продължи своите търсения до най-отдалечената ширина, която може да достигне, да употреби цялото си старание и да положи най-големи усилия, за да достигне колкото се може по-близо до полюса, като издирва неизвестни земи, и да не изоставя това дело освен в случай на непреодолими препятствия. На началника на експедицията се предписва още: Ако под първите меридиани, под които се спусне на юг, усилията му останат безплодни, той е длъжен да възобнови своите опити под други.
Белингсхаузен има значителен опит в далечните плавания и продължителен стаж като морски офицер. Помощник на Белингсхаузен в тази експедиция е един от най-опитните моряци в руския флот Михаил Петрович Лазарев. Също възпитаник на Морския кадетски корпус в Кронщат, той започва флотската си служба в Балтийско море. В края на декември 1819 г. двата ветрохода стигат до остров Южна Джорджия. Идва и първото откритие – попадат на малък остров, който всъщност се оказва действащ вулкан. Наричат го Заводовски. Следват и други открития – три острова, които кръщават Лесков, Торсон и Аненков – на имената на офицери от експедицията, а цялата група получава името Траверсе. На 29 декември 1819 г. достигат Сандвичевата земя – преддверието към тайнственото и непознато Южно ледено море. Трудно е да си представим огромната тежест на плаването сред ледовете. Белингсхаузен е записал: Неизвестността за ледовете, бурята, морето, с изрити дълбоки ями, огромните, страховито надигащи се вълни, непрогледната тъмнина и страхът, който скриваше от очите ни абсолютно всичко, ни навеждаха непрекъснато на мисълта за предстоящо корабокрушение. Беше срамно да се страхуваме, но и най-твърдите повтаряха: Господи, спаси ни... Даже Лазарев, най-храбрият от храбрите, “идеал за морски офицер”, както пише за него един от участниците в експедицията, в един момент сметнал, че Белингсхаузен излишно рискува: „Да се плава в непрогледна нощ с осем мили в час, струва ми се, не е съвсем благоразумно. Белингсхаузен отговорил: Аз съм съгласен с мнението на лейтенант Лазарев и съвсем не съм бил равнодушен към опасностите, които ни дебнеха, но мислех не само за настоящето, а планирах действията ни така, че да постигнем желания успех и същевременно да не останем сред ледовете по време на настъпващото равноденствие”.
Шест пъти корабите на руската експедиция пресекли Южния полярен кръг, общо сто дни лавирали сред ледовете. Понякога това били огромни ледени полета, друг път гигантски ледени острови, височината на които нерядко достигала 110 - 140 метра. Белингсхаузен бил принуден да рискува. Но това не бил безразсъден риск. В мъглата, в нощта специално отделени и подготвени моряци стояли при бордовете и дебнели с поглед и със слух най-малкия признак за появата на ледена грамада. За да реагира навреме на опасността, вахтеният офицер дежурял при носа на кораба и оттам отправял командите си за спасителните маневри. Вероятно са имали и късмет, но оцеляването на кораба е зависело не само от късмет, а и от уменията и мъжеството на екипажа. На 13 януари 1820 г. “Восток” и “Мирний” достигнали 69°25' ю. ш. През димящата мъгла на мрачния ден моряците успели да видят ледена стена, преграждаща по-нататъшния им път на юг. Това били континентални ледове. В дневника си Белингсхаузен записва: Тук зад ледените полета и ледените грамади се вижда материк от лед, който на юг се възвишава все повече. В този момент „Восток” и „Мирний” се намират само на 20 мили от антарктическия бряг.
На 21 януари Белингсхаузен записва: „В един часа след полунощ видяхме пред себе си ледове. Като оглеждахме цялото пространство на изток, юг и запад, не можахме да видим края на това поле. Разбира се, то е продължение на онова, което видяхме в мрачното време на 16 януари, но поради тъмнината и снега не можахме добре да го разгледаме. От това място вече нямаше никаква възможност да продължим по-нататъшния си път на юг”. Това е второто приближаване на експедицията до ледения континент. На 5 февруари корабите за последен път щурмуват скования от ледовете бряг, след което се отправят към австралийското пристанище Джексън (Сидни). Белингсхаузен и Лазарев използват настъпването на полярната нощ, за да изследват тропическите части на Тихия океан и островите на Полинезия, а в средата на ноември започва второто полярно плаване на „Восток” и „Мирний”. Пресичат 60О ю. ш., след което вземат курс на изток, като използват и най-малката пролука сред ледовете, за да слязат колкото се може по на юг. На 22 януари 1821 г. щастието отново се усмихва на мореплавателите. На хоризонта се показава чернеещо се петно. През далекогледа от пръв поглед разбрах - писал Белингсхаузен, – че виждам бряг. Бряг, бряг – разнасят се наоколо радостните възклицания на моряците. Това е остров, на когото дават името Петър I.
Белингсхаузен е уверен, че някъде наблизо трябва да има и друга суша. На 28 януари 1821 г. в 11 часа сутринта виждат ледено поле. Краят му обаче се губел далеч на юг, зад предела на полезрението им. Белингсхаузен предполага, че това е бряг, целият покрит със сняг, но той не достига до върховете на планините и огромните скали. А и промяната в цвета на водната повърхност ги навежда на мисълта, че брегът е обширен или в краен случай се състои не само от тази част, която виждат. Този бряг Белингсхаузен нарекъл Земя Александър I, убеден, че е стигнал до неизвестния дотогава Южен континент.  Задачата, която Джеймс Кук считал за неразрешима, е окончателно изпълнена. Най-великото географско откритие на ХIХ век е вече факт. Отправят се към Рио де Жанейро и на 24 юли 1821 г. „Восток” и „Мирний” хвърлят котва в Кронщатското пристанище – на същото място, откъдето отплавали две години по-рано. Това плаване продължило 751 дни, от които 527 дни под южните ветрове. Корабите изминали общо 86 475 версти (руска мярка за дължина, равна на 1060 м).
Comments

Мачу Пикчу - империята на инките

12/9/2022

Comments

 
Мачу Пикчу, наричан от инките Вилкабамба, пази ревниво своите тайни. Разположен е високо в Андите на 2430 м надморска височина, на непристъпно плато между върхове Мачу Пикчу (Старият връх) и Уайна Пикчу (Младият връх). Дълбоко в пропастта под него тече река Урубамба. Градът бил защитен от дебела стена, изградена от внушителни каменни блокове. На всички околни върхове били изградени наблюдателни постове, чиито развалини се виждат и до днес. Към града-крепост водела тясна пътека, позволяваща на малка група воини да отблъскват натиска на цяла армия.

     След завладяването на Перу от испанците, Манко Капак II – инката бунтовник, тайно се измъква от Куско и се установява северозападно от Оянтайтамбо. Там, в  дълбините на джунглата, той основава град и го нарича  Вилкабамба. След дълги битки и години сражения с инките, през 1572 г. испанците атакуват Вилкабамба и връщат последния инка Тупак Амаро (наследник и половин брат на Манко) в Куско, където го екзекутират. С времето местоположението на изоставения град Вилкабамба бива забравено. За него се споменава само в някои не съвсем точни карти на испанските хроникьори.
През 1909 г. д-р Хирам Бингам от в Университета Йейл остава очарован от инките, археологията и историите за изгубени градове след първото си посещение в Перу. Две години по-късно той се завръща с експедиция, която се отправя към джунглата в посока на долината на Урубамба, дълбоко убеден, че изгубените градове и несметни съкровища на инките се намират някъде в тази част на Перу. Почти веднага експедицията открива едно от значимите за инките места, което те наименуват Паталакта.
     С напредване на времето и изоставен от по-голямата част от групата си, Бингам  попада на двама местни жители, които го отвеждат в каньона на реката, откъдето по лъкатушеща тясна пътека той изкачва стръмния хълм и открива най-невероятния град на инките, напълно запазен и пуст. Датата е 24 юли 1911 г. Бингам не успява да открие града с митичното злато, но самият Мачу Пикчу окупира въображението на хората по света с удивителната си архитектура – издигнат високо, така че никога да не бъде намерен. Той изкачва стръмната планина, вярвайки, че е попаднал на последната крепост на инките и, че Вилкабамба е най-после открит. На следващата година Бингам се връща в откритото от него място, за да започне разчистването на руините от закриващата ги буйна растителност. Работа, продължила над три години. През това време са открити множество керамични изделия, каменни предмети и кости.
Загадката обаче остава - ако Мачу Пикчу не е изгубеният град Вилкабамба, то кой е той тогава? Археолозите се съгласяват, че стилът на сградите в Мачу Пикчу е "късно имперски", какъвто е бил популярен по време на царуването на Пачакутек. И ако наистина градът е бил изоставен преди испанската инвазия, то това означава че основаването, застрояването и изоставянето му се развива за период от около 100 години.
Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да се счита за голям град. Има не повече от 200 строителни обекта, главно храмове, резиденции, складове, фонтани, акведукти, басейни и др. В голямата си част те са изработени от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели до 1 200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето (Инти) и отглеждали селскостопански култури на терасовидно разположените ниви. Площта на светилището е 325,92 кв.м.
     Археологическите разкопки показват, че може би Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а цитадела за елита на инките. В него е имало огромен палат и храмове. Малко хора са живели в Мачу Пикчу - по време на дъждовния сезон, когато първенците са го напускали. Вероятно мястото е избрано заради уникалното си местоположение и геоложки особености – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Уайна Пикчу.
     В Мачу Пикчу има 140 различни конструкции, над 100 каменни стълбища, фонтани, свързани помежду си с канали и дренажна система, издълбана в скалите. Според археолозите той е бил разделен на три големи сектора: свещен, народен и за аристокрацията.
В свещения сектор се намират основните археологически съкровища на града – Интихуана – Слънчевата наблюдателница, до нея – храмът на Слънцето – единственото запазено светилище на главния бог на инките – Виракоча. Следва прочутият Храм с трите прозореца, изграден от огромни каменни блокове и наречен така заради трите трапецовидни отвора, Дворецът на Великия жрец с огромен камък в средата, където са се извършвали жертвоприношения.
     Храмът на Слънцето е истински шедьовър и пример за уменията на древните строители, с прецизната си конструкция от фино загладени гранитни блокове, непоклатимо вградени един в друг, изграждащи полукръгла кула от каменни стени с трапецовидни ниши за богослужебни принадлежности и амулети. В някои от по-големите ниши са били полагани мумии на починалите жреци. Храмът е построен върху естествена гранитна скала, в долната част са оформени три стъпала, които символизират трите свети пространства във вярата на инките: под земята – светът на мъртвите със символ водата, земята отгоре – светът на живите със символ змията и небето – светът на боговете със символ перуанският кондор. Прозорците на храма на Бога на Слънцето били разположени така, че в тях прониквал винаги първият и последният слънчев лъч. Смята се, че полукръглата конструкция на храма, издълбана в солидна скала, е служела за обсерватория, заради двата прозореца, единият от които гледа на изток, а другият на север. Източният прозорец е позволявал прецизното измерване на зимното слънцестоене по сянката, която хвърля централният камък.
    
Селскостопанската част е разположена на тераси главно в южната зона на археологическия комплекс. От подножието до върха на платото били изградени тераси с дължина до 400 м и запълнени с пръст. Те са конструирани като гигантски стъпала, много от тях почти висят над огромни пропасти, които заобикалят града. Така се печелела по-голяма площ. Благодарение на чудесно изградената иригационна система на тези тераси отглеждали сочни плодове и зеленчуци. Има и друг вид тераси, които са по-тесни и служат за стабилизиране на издигнатите конструкции от самата планина.
Градският сектор е отделен чрез дълбока канавка и стена, завършваща до добре охраняем вход. Градът е построен според точен план. Около централния площад са подредени три групи сгради с различни функции: на югоизток са дворците, светилищата, a над тях се намира главният храм с жертвен олтар, който затваря площада от запад. Там е и най-високата астрономично значима точка на съоръжението. Срещу свещения квартал е разположена жилищната част, гъсто застроена с двуетажни къщи. Покривите, повечето от които отдавна ги няма, са били от дървени конструкции, закрепени с въжета за каменните стени към специално вградени клинове и покрити със сламата от грубата и водоустойчива високопланинска трева, известна като ichu.
Инките са създали и своя уникална водна система, която и до днес работи безупречно. И тук, високо на Мачу Пикчу, те умело контролирали нивото на водата, като я хващали от склоновете на планината и по тесни подземни каменни канали я отвеждали за напояване, до многобройните бани, за питейна вода и по домовете, а другаде – водата се появява на повърхността в красиви фонтани. По тези канали по време на дъждовния сезон огромното количество вода се отвежда в коритата на двете преминаващи под Мачу Пикчу реки, избягвайки всякакви наводнения в свещения град. Имали са и високоефективна комуникационна система чрез специално обучени бегачи – вестоносци, които предавали устно важна информация.
Съществува нова теория, че вместо да се разглежда изолирано, Мачу Пикчу може би формира церемониален, а вероятно и административен център на голям и гъсто населен район. Последните данни, представени от археолога Дж. Роу, свидетелстват, че Мачу Пикчу е построен като "царски имот" за Пачакутек и е населен от неговите семейни кланове. Мястото вероятно е избрано поради уникалното си разположение, градът е заобиколен от джунглата и планините Салкантай, Помасило и Вероника, и с изглед към река Вилканота, позиция, която в религията на инките е била считана за свещена.
Построяването на Мачу Пикчу би могло да се свърже и с няколко вторични цели едновременно - като наблюдателен пост на пътя към Куско от Антисио или Aмазонския басейн или като източник на кока, използвана във всички аспекти на религията на инките, включително при жертвоприношения, чародейства и в медицината.
Изоставянето на Мачу Пикчу може просто да се обясни със смъртта на Пачакутек и строеж на нови "царски имоти" за следващия властващ инка, както е бил обичаят или населението е било прогонено от епидемия от едра шарка.  През 1981 г. площ от около 325 кв. км около Мачу Пикчу е обявена за исторически паметник от перуанското правителство и е даден статут на световно наследство от ЮНЕСКО през 1983 г.

Comments

БЪЛГАРСКАТА АНТАРКТИЧЕСКА БАЗА „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

12/1/2022

Comments

 
....Огромни късове лед се носеха по тъмната вода. Мъглата обгръщаше като пелена всичко около нас. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Имаше нещо призрачно в този пейзаж. Нямаше как да не си представя „Черната перла” на Джак Спароу от „Карибски пирати”. Ятото рибарки ни следваше неотлъчно.
Всички бяхме събрали багажа си, облекли защитните костюми и готови за дебаркиране. В Антарктида няма пристанища, с каквито сме свикнали. Слизането от кораба става по въжена стълба, дълга няколко метра. Доста сложно ми се стори, тъй като е немислимо напускането на кораба без специалните облекла – Мустанг или Викинг. На пръв поглед приличат на скафандри от космически кораб и с тях се придвижва трудно (големи са поне два пъти колкото мен), но всъщност могат да спасят живота на човек. Те са непромокаеми, относително студоизолиращи (водата е около 0 градуса), снабдени са със сигнална свирка и затъпен нож, в случай, че се някой се оплете във въже или нещо друго. Багажът се поставя в найлонови чували и се спуска, заедно с лодката с кран.
Не знам за останалите, но аз нямах търпение час по-скоро да стъпя на брега. След по-малко от час щяхме да акостираме на Българския плаж на о-в Ливингстън, където се намира полярната ни база, носеща името на Св. Климент Охридски. Капитанът каза, че ще пусне котва доста навътре в залива, тъй като се опасяваше, че в района пред базата е доста плитко и съответно опасно за такъв голям кораб. Това означаваше, че ще стигнем до брега с моторните лодки „Зодиак”. Движехме се плавно и монотонно, вече всички бяха свикнали с шума на двигателите, лекото поклащане  и корабната миризма. Бяхме станали почти моряци. Дясно на борд забелязах странна червена конструкция, напомняща космическа станция – испанската база „Хуан Карлос I”. Основана през 1988 г. и кръстена на Краля на Испания, тя функционира през летния астрален сезон. След основно обновяване през 2017 г. базата разполага с изключително модерна инфраструктура и капацитет за работа на над 80 души. Испанците са нашите единствени съседи на острова, но също така и най-добрите ни приятели. Без тяхната логистична подкрепа е изключително трудно да достигнем до българското селище....

 
БЪЛГАРСКАТА АНТАРКТИЧЕСКА БАЗА „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
 
Ето я и нея...Българската антарктическа база „Св. Климент Охридски”!
Сгушена уютно сред снега, в подножието на вр. Фризленд и само на стотина метра от морския бряг, Базата е построена почти изцяло с ентусиазма и доброволния труд на българските полярници и най-вече на проф. Пимпирев. Те в продължение на над 25 години превръщат двете бараки захвърлени сред ледената пустош в цяло селище, разполагащо дори с пощенски клон и параклис.
Базата се намира на 62°38′29″ ю. ш. 60°21′53″ з. д., на източния бряг на Южния залив, о-в Ливингстън в архипелага Южните Шетлъндски острови, Западна Антарктика. Историята й, както и началото на Българските антарктически експедиции са изключително интересни. Всичко започнало през 1987 г., когато няколко преподавателя от Софийския университет „Св. Климент Охридски” решават да отбележат предстоящата 100-годишнина на най-старото ни висше учебно заведение. След края на 60-те години, когато Цончо Чапанов и Васил Захариев са били включени в състава на Съветски антарктически експедиции, нито един българин не е работил на Ледения континент.
Те получили подкрепата на ректорското ръководство, което одобрило идеята за българска експедиция до Антарктида. След няколко месеца двама български геолози, били поканени  от Британската антарктическа служба (British Antarctic Survey – BAS) да участват в изпълнението на съвместен научен проект с английските си колеги в състава на Британската антарктическа експедиция на о-в Александър. Почти по същото време от Института за изследване на Арктика и Антарктида идва съобщение за участието на четирима българи в състава на 33-та Съветска антарктическа експедиция, както и за построяването на две къщички в района на Антарктическия полуостров като основа на бъдещата Българска полярна база.
През ноември 1987 г. Христо Пимпирев и  Борислав Каменов (и двамата геолози от Софийския университет) в състава на Британската антарктическа експедиция на борда на кораба „Джон Бискоу” („John Biscou”) достигнат базата „Ротера”, където в продължение на два месеца на палатков лагер работят в околностите на о-в Александър. Друга група геолози - Златил Вергилов, Асен Чакъров, Стефан Калоянов и Николай Михневски, през януари 1988 г. работят на борда на съветския ледоразбивач „Михаил Сомов” цели четири месеца.
Както често се случва с малка доза късмет и повече упоритост след неуспешен опит да се положат основите на бъдещата ни база на о-в Александър, поради лошото време, няколко месеца по-късно съветските полярници посочват на българските си колеги място в Южния залив на о-в Ливингстън, където с тяхна помощ бе поставено началото на Българската полярна база.
Официално през 1993 г. с указ на президента Желю Желев тя е наречена в чест на Св. Климент Охридски, средновековен просветител и първи български епископ, работил под егидата и по поръчение на княз Борис I Михаил.
Мястото се оказва изключително подходящо избрано. Лятно време през района на протича Резовския поток, осигуряващ необходимото водоснабдяване. В близост се намира платото Балкан, хребетите Бърдик, Плиска и Боулс, Тангра планина и други вътрешни райони на остров Ливингстън.
Испанската база „Хуан Карлос I” се намира на 2,7 км на юг-югозапад и е достъпна или с лодки Зодиак, или по сухопътен 5,5-километров маршрут през платото Балкан, седловината Чаруа и ледника Джонсън.
Днес Базата разполага с една основна жилищна постройка, в която освен спалните помещения се намират кухнята и всекидневната. Две пирамидални къщи, в които са разположени медицинският център, научните лаборатории и допълнителни спални помещения. На Базата през летния полярен сезон могат да живеят и работят до 25 души и тя е едно съвременно, модерно съоръжение. Използват се алтернативни източници на енергия като ветрогенератори и слънчеви панели за производство на електро- и топлоенергия, пречиствателна станция за отпадни води и инсинераторно помещение за изгаряне на твърдите отпадъци.
На 9 декември 2001 г. на територията на Българската полярна база „Св. Климент Охридски” са поставени основите на първия православен храм в Антарктида - българския параклис „Св Иван Рилски“. Той е завършен окончателно в началото на 2003 г. Неговата камбана е дарение от бившия вицепремиер на страната Никола Василев, работил като лекар в „Св. Климент Охридски“ през 1994 г. Първата икона в храма „Иисус Христос Нимфиос”, е дело на художника Георги Димов. През 2016 г. след тригодишна работа по изграждането й е завършена новата постройка на параклиса. Пред входа е поставена 40-килограмова камбана. Целият иконостас, както и всички икони в храма са изографисани на място, в продължение на три експедиции от художничката Ганка Павлова.
Първите постройки на Българската полярна база „Св. Климент Охридски”, сглобени през 1988 г., представляват два фургона – единият, пригоден за живот на нашите дървосекачи в Коми (затова всички го наричат „Руската барака”), а другият „Куцото куче“ (произведен в Пазарджик), се нарича така, защото след един тежък зимен сезон, постройката е заварена подскачаща от вятъра с повредени през зимата подпори. Дълго време се е използвал като център за комуникации и при необходимост има условия за спане на петима души. От октомври 2012 г. е обявен за музей - филиал на Националния исторически музей. Като най-стара съхранена сграда на о. Ливингстън (от 2009 г., когато старите постройки на испанската база Хуан Карлос I са демонтирани и заменени с нови), „Куцото куче” и свързаните с него музейни експонати се смятат за част от културното и историческото наследство на острова и Антарктика. От 1995 г. Базата разполага с пощенски клон 1090 на Български пощи.
Българските учени работят, заедно със свои колеги от Испания, Аржентина, Чили, Португалия, Турция, Монголия, Полша, Великобритания и др. по редица проекти в областта на геологията, биологията, глациологията, метеорологията, медицината, топографията и географията. Базата се посещава редовно от представители на българските институции отговорни за дейността на България в Антарктика, включително президентът Георги Първанов през януари 2005. На гости понякога се отбиват и туристически кораби от отдалечения само на 12 км нос Хана, една от най-популярните дестинации на антарктическия туризъм.
Comments

Буенос Айрес, Аржентина (Buenos Aires, Argentina)

11/27/2022

Comments

 
     Ciudad de la Santísima Trinidad y Puerto de Nuestra Señora de Santa María de los Buenos Aires в буквален превод означава Град на Св. Троица и пристанище на Св. Богородица Дева Мария Буенос Айрес. Наричан само Буенос Айрес или Попътен вятър, градът е разположен на западния бряг на най-големия залив-естуар Рио де ла Плата, който е продължение на устието на втората по дължина река в Южна Америка – Парана при нейното вливане в Атлантическия океан. Площта му е 200 км², а населението през 2022 г. е над 5 млн., а на едноименната провинция, чиято площ обхваща над 307,6 хил. км² е около 18 млн. души.
     Когато в далечната 1536 г. испанският мореплавател Педро Мендоса стъпва на далечния южен бряг, едва ли е предполагал какви беди ще сполетят екипажа му. Испанците построили първата крепост на мястото на днешния квартал Сан Телмо в аржентинската столица – от тухли, направени от кал, слама и говежда тор. Тези стени едва издържали няколко години заради голямата влага и студа (през зимата  влажността на въздуха достига до 80 %).
Мендоса водел със себе си 1500 човека, които освен на капризите на природата били подложени на непрестанните атаки от войнствено настроените местни индианци. Но най-страшен бил гладът. Войниците изяли всичко, което може да се яде, включително и част от добитъка, докаран от Европа. Останалите животни – говеда и коне, избягали в Пампата. Експедицията на Мендоса завършила  трагично. Разразилите се болести: чума, жълта треска, туберкулоза се оказали пагубни. Крепостта на Мендоса била разрушена от индианците, но близо 4 десетилетия по-късно, през 1580 г., нова експедиция начело с Хуан де Гарай направила на същото място втори опит да се установи испанско владение и този път постигнала успех. Отново с цената на тежки загуби от сраженията с индианците, от болести и глад.
Едва в средата на ХVІІІ век, когато Буенос Айрес става столица на вицекралството Рио де ла Плата, градът започва да се оформя като важно пристанище на Атлантическия океан. А когато Аржентина извоюва своята независимост след Майската революция от 1810 г., половин век по-късно градът се утвърждава като столица на страната, каквато е до днес.
     Наричат Буенос Айрес - Париж на Южна Америка. Това се вижда и с просто око по улиците, площадите и широките булеварди на Буенос Айрес, по архитектурата на сградите, която е загърбила традиционния за континента колониален стил и копира тогавашната мода в Италия и Франция.
Още при създаването на града съществувал проблем за акостирането на големи кораби, тъй като реката била плитка. Те били принудени да стоят на котва далеч от брега, а пасажерите и товара трябвало да бъде разтоварван до кея с баржи.
     През 1882 г. Правителството възложило на местния бизнесмен Едуардо Мадеро да изгради ново пристанище, което да разреши този проблем. Строителството започнало през 1887 г. и завършило през 1897 г. Това бил изключително скъп проект, а само десет години след появата си пристанищното съоръжение вече било остаряло.
Инженер Луис Хуерго, построява Puerto Nuevo (новото пристанище) през 1911 г. То представлява разпръснати по  протежение на реката докове, които се използват и днес.
Новото пристанище на Буенос Айрес е завършено през 1926 г., което прави старите станции на Мадеро излишни. Въпреки това те продължават да се използват като спомагателни.
     Днес Пуерто Мадеро е най-новият административен район на Буенос Айрес. Разположен е южно от центъра. Известен с модерните си сгради и хотели, многобройните ресторанти и крайбрежната алея, любимо място за разходка на жителите и гостите на града.
Непременно трябва да опитате ястията в някой от многото рибни ресторанти на брега на река Ла Плата (Сребърната река) и да се насладите на превъзходното Vino tinto – Trapiche (испаноезичните нации си имат собствена дума tinto, което означава „червено”, но се използва само, когато става дума за вино). Ла Плата е ограяна от разноцветните светлинки на околните сгради, играещи си с тъмните й води, а мостът (Puente de las mujeres – Женският мост, който гледан от високо представлява слънчев часовник) изглежда приказно магнетичен и величествен.
       Не бива да пропускате и булевард „9-ти юли  (Avenida 9 de Julio)” - най-широкият булевард в света. Наименуван е на датата на Независимостта на Аржентина. Булевардът е с впечатляващите 14 главни платна и още 4 локални и е широк приблизително километър. В средата му се намира Обелиска на свободата. Висок 67.5 m, той е видим от далеч и често служи за ориентир за туристите.
     Розовата къща (Casa Rosada) – Президентския дворец, разположен на един от главните площади Пласа де Майо (Plaza de Mayo). Строителството му започва през 1862 г., съчетавайки различни архитектурни стилове. Едва в края на XIX в. сградата получава розовата си фасада, като била добавена кръв от бик към бялата боя, за да се запази постройката от разрушителната  влага.
     Друга задължителна спирка е квартал Сан Телмо, един от най-старите в аржентинската столица. Там през почивните дни улиците се превръщат в своеобразен базар на ръчно изработени сувенири, бижута, предмети и аксесоари от бита на гаучосите, сребърни прибори, кожи, килими, маски и каквото още може да се сетите. Сред малките уютни кафенета, антикварни магазини и салони за танго, уличните музиканти и художници, няма как да не останете запленени от феерията от цветове и аромати. Тук може да разгледате експозициите в множеството галерии,  музеи, както и да посетите старите църкви. Може да хапнете асадо де чорисо (едно от най-вкусните телешки ястия), да опитате прекрасното аржентинско вино, докато се любувате на двойките танцуващи страстно танго, под звуците на Гардел и Пиацола.
     Ла Бока. Цветният квартал. Едва ли има някой, който не е виждал боядисаните в цветовете на дъгата къщи, приличащи на пано, сглобено от различни парчета плат. Името на квартала означава „устие”, дадено е от първите заселници – корабни работници, италианци от Генуа, акостирали тук през 1882 г. Те използвали каквито бои били останали в складове и боядисали ламаринените бараки, които направили свои дом. Днес за да запазят автентичния облик на квартала, къщите са с оригиналната си окраска, но разбира се са тухлени.
Тук се намира и легендарният стадион на Бока Хуниорс, наричан Ла Бонбониера, на който са играли легенди като Диего Армандо Марадона, Габриел Батистута и Лионел Меси.
Café Tortoni - най-старото кафене в Аржентина. Основано през 1858 г. от френския имигрант Туан (Touan), това заведение има впечатляваща история. Тук между покритите с ламперия стени, дъбовите маси със зелен мрамор и богато декориран интериор са се събирали интелектуалци и политици, поети и художници, музиканти и писатели. Фигури като Алфонсина Сторни, Бенито Кинкела Мартин, Карлос Гардел, Луиджи Пирандело, Федерико Гарсия Лорка, Артур Рубинщейн, както и много други са оставили своя отпечатък по масите на това традиционно място за кафе и танго-спектакли, което е неразделна част от историята на Буенос Айрес.

Comments

Писак и Свещената долина на река Урубамба в Андите

11/19/2022

Comments

 
Невероятно красив е пътят покрай долината на река Урубамба. Спуска се и се провира през тясна клисура, притисната от мощните хребети на Андите, навлиза в равнинни участъци с царевични насаждения, поля с огромни кактуси, достигайки до тропическата джунгла. Пътят се вие покрай площи с красиви гладиоли, мяркат се пъстрите разноцветни дрехи на дребните индианци, работещи в нивите, виждат се и малки къщички с лични стопанства. Над всичко се извисяват величествените Анди. Реката продължава на изток, събирайки водите на странични, пенливи потоци, достигайки до селцето Писак. Тук освен да видите останките от древните крепости на инките, може да си купите уникални сребърни бижута с малахит и лазурит. Всяка седмица се организира пазар, на който се предлагат ръчно изработени сувенири, дрехи, бижута и каквото още се сетите. Задължително опитайте прочутото перуанско чокло. Това е вид едра, варена царевица, поднесена с масло и меко овче сирене.

₪₪₪
Писак (Pisac) е перуанско село и археологичен резерват в Свещената долина на река Урубамба в Андите. Тук се намират руините от древен храм на инките. По билото те са разделени в четири групи: Писака, Интиуатана, Калакаса и Кинчиракай. Групата Интиуатана включва Храма на Слънцето, бани, олтари, чешми и церемониалната платформа от оголена вулканична скала с издълбани в нея ниши на Слънцето (Инти). Ъглите на основата ѝ предполагат, че тя служи за определяне на промените на сезоните. Калакаса, изградена върху естествена скална основа с изглед към долината, е известена като цитаделата.
Инките са изградили земеделски тераси по стръмния склон, които още се използват. Те са ги създали с насипване на по-богат горен почвен слой, донесен на ръка от по-ниската долина. Благодарение на тях производството на хранителни продукти е по-голямо от обикновеното за тази надморска височина. Тесните редове на терасите под цитаделата се смята, че представляват рисунка на крило на яребица (pisaca), от където произлиза името на селището. С военни, религиозни и селскостопански структури, обектът е съчетавал тази тройна функция. Изследователите вярват, че Писак защитава южния вход на Свещената долина на Урубамба, докато Чокекирао защитава западния вход, както крепостта Оянтайтамбо северната част. Инките от Писак контролират маршрута, който е свързвал империята с границата на тропическите гори.
Според учения Ким Макуайри, царят Пачакути издига голям брой имения-крепости, за да отпразнува победите си над другите племена. Такъв е и Писак (за победа над Чия), Оянтайтамбо (за победа над барабаните) и Мачу Пикчу (за победа в долината Вилкабамба). Други историци предполагат, че крепостта е създадена, за да защитава Куско от евентуални атаки на народи от Андите. Не е известно кога инките са построили Писак. Тъй като не изглежда да са били обитавани от прединкска цивилизация, най-вероятно това е станало около 1440 г. Испанският завоевател Франсиско Писаро унищожава Писак в началото на 1530 г. Съвременното селище е построено в долината от вицекраля Франциско де Толедо през 1570 г.

*Урубамба (Rio Urumamba) е река в Централно Перу, извираща от Андите. Тя е един от многобройните притоци на река Амазонка. Разделя се на две части, Горна и Долна Урубамба, като Долна Урубамба е по-пълноводна от Горна Урубамба.

Comments

ПРОТОКЪТ ДРЕЙК (DRAKE PASSAGE)

11/17/2022

Comments

 
Събудих се, в първия момент не разбрах какво точно се случва. Каютата се движеше. Едва успях да стана и да отида до люка, погледнах навън. Все едно гледах центрофуга на перална машина. Водата сякаш кипеше и се въртеше. Това е, бяхме навлезли в протока Дрейк. Най-свирепите води на света! Погубили не един кораб, предизвикателство за не една експедиция.
*****
ПРОТОКЪТ ДРЕЙК (DRAKE PASSAGE)
Протокът Дрейк свързва Атлантическия и Тихия океан. Разположен е между нос Хорн на остров Огнена земя и Антарктически полуостров. Широк е 1100 км. На север достига до Огнена Земя, а на юг до Южношетландските острови. Най-тясната му част  е 820 км, а най-широката 950 км. Водите му в дълбочина достигат до достига 5249 м.
В резултат на смесването на студени и топли океански течения тук се наблюдават едни от най-неблагоприятните атмосферни условия – силни бури и свирепи ветрове, чиято скорост надминава 35 м/сек. Вятърът образува вълни с височина над 15 м. Дори и през лятото температурата на водата рядко надвишава 6О С.
Въпреки това протокът Дрейк е може би най-използваната „врата”, откъдето се достига до Антарктическия полуостров.
Сър Франсис Дрейк – английски пират, мореплавател, изследовател, герой от много морски битки. Занимавал се също с политика и инженерство. Той е първият англичанин, който обикаля земното кълбо по вода (1577–1580 г.) и вторият мореплавател след Фернандо Магелан, осъществил пълно околосветско пътешествие.
Роден е на 13 юли 1540 г. в графство Девън, Югозападна Англия. На 12-годишна възраст Дрейк се качва на търговски кораб като юнга. Капитан на кораба, на който служи, е далечен роднина на семейството. Той толкова харесва момчето, че му завещава кораба си. Така на около 20-годишна възраст Дрейк става капитан и притежател на собствен кораб. Известно време извършва търговски курсове между Англия и Холандия, но след като Испания забранява търговските връзки между двете страни, през 1567 г. Дрейк е принуден да продаде кораба си и да започне да работи за своя братовчед Джон Хоукинс. Двамата с него плават до островите Зелени нос, откъдето товарели роби и ги превозвали до Централна Америка, за да ги продадат, но Испания забранява на други търговци, освен испанци, да търгуват с роби и преследва жестоко всеки, който наруши забраната. Дрейк и Хоукинс не се отказват и при едно тяхно плаване към Америка корабите им, натоварени с роби, са вероломно нападнати от испанците в пристанището Сан Хуан де Улуа и всичките, с изключение на два, са разрушени. При завръщането си в Англия те искат обезщетение от английското правителство, но не го получават и решават да възстановят загубите с пиратски експедиции срещу испанския търговски флот. Така е поставено началото на пиратската му кариера. Дрейк бързо се прочува като опасен и неуловим пират.
През 1577 г. английската кралица Елизабет I възлага на Дрейк тайна мисия – да изследва южната част на Тихия океан и да потърси Южния континент (днешна Австралия). Той тръгва от английското пристанище Плимут с пет кораба, един от които бил „Златната кошута”, и със 115 души екипаж. През пролетта на 1578 г. достига бреговете на Бразилия и се отправя на юг покрай източните брегове на Южна Америка. Достигайки до най-южната част на континента, Дрейк направил своето най-голямо откритие – най-широкия проток на Земята, отделящ остров Огнена земя от Антарктида. В негова чест днес той носи името Проток на Дрейк.
В средата на юли 1579 г. Дрейк потегля през Тихия океан към островите Ладронес (Мариански острови), до които достига в края на септември след 68-дневно плаване, а през ноември „Златната кошута” хвърля котва на остров Тернате от Молукските о-ви. След това корабът блуждае още няколко седмици в началото на 1580 г. в лабиринта от острови като се натъква на подводен риф и едва не потъва. Край Ява англичаните научават от местните жители, че недалеч също има такива големи кораби като техния и тъй като няма никакво желание да се среща с португалците, той решава да не се бави повече и поема курс към нос Добра Надежда. В края на юни носът е заобиколен, след два месеца е пресечен и Северния тропик и на 26 септември 1580 г.  Дрейк се завръща в Англия с пълни трюмове с подправки, картофи и испанско злато и сребро – след две години и десет месеца плаване.
Пиратският рейд на Дрейк открива за английските кораби морските пътища, известни по-рано само на испанците и португалците, и в същото време рязко обтяга англо-испанските отношения. Испанският посланик в Лондон настоява екипажа да бъде обесен, но кралица Елизабет I защитава моряците като използва факта, че Испания подстрекава бунтовете срещу нейното управление и третира английските кораби по същия начин, както Дрейк третира испанските. Още приживе Дрейк се превръща в легенда. Неговите съвременници разказват, че адмиралът бил много религиозен, смел и решителен мъж. Грижел се за екипажа си, но и изисквал от моряците пълно подчинение. Днес на входа на пристанището в Плимът огромна статуя на сър Франсис Дрейк продължава да напомня за известния мореплавател и смел пътешественик. Неговото име носи един от най-опасните и свирепи проливи в света.
В наши дни нос Хорн е мястото на Земята, където морето е най-неблагосклонно към корабите и мореплавателите. Няма друг район в Световния океан, чието дъно да се е превърнало в паметник на последното плаване на толкова много кораби...
 
*****
„Който е преминал нос Хорн под платна има право да стои седнал и с шапка на главата в присъствието на Кралицата” – гласи древно поверие от епохата на пиратите и великите мореплавания. Това не е случайно. Само като си помисля с какво е трябвало да се справят капитаните и техните екипажи – примитивни навигационни уреди, неточни карти, липса на хранителни и водни припаси, скорбут и какво ли още не, а като прибавим и свирепата природа, задачата им ми се струва направо невъзможна.
Покрай проучванията ми за книгата бях изчела много истории за велики пътешественици и изследователи. Веднага си спомних за плаването на капитан Уилям Смит[1]. През  януари 1819 г. той започва пътуване от Буенос Айрес до Валпараисо. Поради неблагоприятни ветрове „Уилямс” поема курс на юг и попада в опасните води на протока Дрейк. На 19 февруари, на 500 мили южно от Нос Хорн, Смит съобщава „земя или лед открихме в бурята”. На следващия ден екипажът достига няколко острова с груби брегове и стръмни върхове, както и огромни лежбища на тюлени и множество китове. Новината за евентуалния нов източник на ценни тюленови кожи започва да се разпространява бързо. Месеци по-рано испанският кораб „Сан Телмо”[2] потъва през септември 1819 г. Части от него били открити по-късно от ловци на тюлени на северния бряг на остров Ливингстън. При следващо свое пътуване до Монтевидео през юни Смит се опитва отново да достигне до южните ширини, но поради настъпилата зима придвижването му е затруднено от големи късове лед, силни ветрове и огромни вълни. В края на септември отново се насочва към Валпараисо и отново достига групата острови в Южния океан. Този път той взема проби от дъното на морето за доказателство, че видяното от него е действителна земя, а не айсберги. От 16 до 18 октомври Смит обикаля и проучва няколко от островите в протежение на 160 мили. При пристигането си във Валпараисо съобщава за откритието си на капитан Томас Сърл от британския флот. Веднага е разпоредено да се изпрати експедиция до новооткритите земи като под командването на Едуард Брансфийл заминават няколко кораба. Островите са кръстени Южни Шетландски и са обявени за владение на британската корона.

Comments

Черната роза

10/20/2022

Comments

 
Според разказите на местните хора, прочутата черна роза растяла в Халфети, още преди основаването му. Наричали я „арабската булка” или „арабската принцеса” и я смятали за чудодейна. Според вярванията черната роза не носи смърт, а има положително значение. Цветът й напомня за дълбокия космос, символизира началото на нещо ново, пътуване към неизвестното и голяма промяна към по-добро, носейки надежда, мир и огромна радост.
Черната роза е едно от най-редките растения в света. Отглежда се само в Халфети, тъй като се подхранва от водите на Ефрат. Изисква определено ниво на киселинност на почвата и, въпреки че отначало цъфти червено, с напредването на лятото то се превръща в черно. Когато построили язовира и изселили хората,  те взели розите с тях. Обаче те не виреели на новото място. Почвата на стария Халфети имала уникални свойства, които липсвали, въпреки малкото разстояние. След намесата на областни служители били събрани резници от растението. Засадили ги в оранжерии близо до първоначалното му място с цел да имитират оригиналните им условия. В резултат на това цветето било спасено от изчезване. Розата на Халфети може да расте и в други региони, но когато цъфти, загубва черния си цвят и става класически червена. Пигментът, който дава цвета й се нарича антоцианин, който е естествено цветно съдържание, намиращо се в боровинките и малините. Черните рози обикновено цъфтят само два пъти на  година за петнадесет дни.
Comments
<<Previous
    Picture

    От автора

    Писането е моят начин дам на света частица от себе си.

    Categories

    All
    Антарктида - Българската база
    Антарктида - откриването
    Антарктида - проливът на Дрейк
    Аржентина
    Буенос Айрес
    Венеция
    Гърция - остров Крит
    Ефес - Библиотеката на Целзий
    Истанбул - Павилионите Ъхламур
    Перу - Мачу Пикчу
    Перу - Урубамба
    Прага
    Турция - Халфети
    Ханя

    Архив

    January 2023
    December 2022
    November 2022
    October 2022
    September 2022
    August 2022
    July 2022

    RSS Feed

Picture
Gergana Lapteva © 2023   

  • Начало
  • За Гергана
  • Книги
    • ТАЙНАТА ОТ АПАМЕЯ
    • БОЖЕСТВЕН АРОМАТ
    • МОНЕТАТА
    • Врата на боговете
    • Посока юг
    • Direction South
    • Непознатата Южна земя
    • Unknown Southern Land
    • Промоции
  • Ревюта
  • Събития
  • Галерия
  • Медии
  • Контакти
  • Блог