Разположена край живописната река Адидже, с чудно красиви мостове, свързващи двете части на града, с автентичната си архитектура, Верона очарова своите посетители.

Градът е основан през IV в. пр.н.е. В пределите на Римската империя е от 49 г. пр. н.е. За стратегическото местоположение на Верона свидетелстват древните пътища като Виа Галика, Виа Клавдия Августа и Виа Постумия, които се пресичат на територията на града, както и битките, в които участва на страната на Древен Рим и като част от Римската империя. С разпадането на западната Римска империя и с победата на Теодорих Велики над Одоакър през 479 г. започва доминацията на остготите в Италия. През 13 – 14 век е независим град-република, управляван от фамилията Скалигери, а по-късно е част от Венецианската република.

Верона е включен в списъка на ЮНЕСКО заради множеството архитектурни и исторически паметници от Средновековието и от Римско време. Сред тях са - Музеят на средновековните фрески, които показват изяществото на художниците от миналото, амфитеатърът, който е трети по големина в Италия, след колизеума в Рим и арената в Капуа, както и множество дворци в района и безспорно най-известното място - дворецът на Жулиета, където, според драмата на Шекспир се е разиграла и драматичната любовна история с възлюбения й Ромео.

Паметник на един от най-известните херцози от фамилията - Франческо дела Скала, се намира в близост до църквата. Именно той е бил дом на много учени, художници и творци от това време. Сред имената се откроява това на Данте Алигиери, който е прекарал няколко години там, след като е изпаднал в немилост в родната си Флоренция.
Верона освен това е наричан и градът на Аида. Причината за това е, че през 1913 г. за първи път е изпълнена в чест на 100-годишнината от рождението на Верди операта „Аида“. И до ден-днешен Арена ди Верона е един от символите на оперното изкуство, където продължават да се изпълняват образци от елитарното изкуство.

Сред високи над 6000 м планински масиви на Боливия се простира тайнственият  Тиуанако („Мъртвият град”). Комплексът е изграден на 4000 м надморска височина, в боливийските Анди, близо до границата с Перу. Макар и в руини, той предизвиква възхищение и страхопочитание и днес.
Тиуанако бил пристанищен град на езерото Титикака, което днес се намира на 20 км от останките му. Наричали го "Пума Пунку" ("Врата на пумата"). Първите заселници дошли по тези места около 1500 г. пр.н.е. Тъй като не са имали писменост, сравнително малко са запазените свидетелства за начина им на живот. Всички най-важни събития в историята на тази цивилизация са отразени в легендите и песните на индианците, предавани от поколение на поколение. Само няколко писмени доказателства за предколумбовата история на Новия свят са запазени в летописите на испанските свещеници. Те изучавали по-специално местния фолклор и обичаи, за да ги превърнат в християнски. Тези документи обаче не могат да се считат за напълно надеждни, тъй като информацията често е била или грешно разбрана от колонизаторите, или умишлено изкривена от индианците поради нежеланието им да сътрудничат. Освен това испанците направили всичко възможно, за да унищожат духовната и материална култура на местните племена. Преди археолози да го направят достъпен за посещение днес, целият комплекс на Тиуанако бил покрит с дебел слой пръст и на повърхността се издигали само огромни каменни порти.
Културата Тиуанаку произхожда от индиански племена, преселили се по тези земи от Северна и Централна Америка. Изкачвайки се високо в планините, някои племена се обединили, за да формират държава, чиято столица била Тиуанаку. Характерна била липсата на войни със съседните селища. Постепенно Тиуанако се превърнал в културен, икономически и религиозен център на огромна държава.
Разцветът на града е в периода 550-950 г. Предполага се, че жителите на тогавашния град са наброявали около 30 000 - 40 000 души. Тази империя се разпада около 1100 г., като причините за това все още будят въпроси.
Когато започва възходът на империята на инките, те намират града безлюден и полуразрушен. Наричат го „мъртъв град”. Били уверени, че каменно селище с такива размери, е могъл да построи само върховният бог Виракоча. Забележително е, че един от каменните блокове на "кея" тежи 440 тона, а останалите - от 100 до 150 тона. За съвременните изследователи остава загадка как са били транспортирани масивните каменни статуи и огромните блокове, от които са изградени постройките. Градските стени са направени чрез поставянето на пясъчни каменни блокове един върху друг, като всеки един от долните тежи над 100 тона, а горните 60 тона.  Най-близката каменоломна била на повече от 6 км разстояние. Изграждането на тези стени изисква изключително високо ниво на професионални умения. В някои части на руините има водни канали, дълги 1,8 м и широки 0,5 м.
В някои каменни плочи са открити вдлъбнатини и следи от скоби, с които са били закрепвани една към друга. Те били изработени от бронз – метал, за който учените смятат, че е неизвестен по това време на културите от Южна Америка. В един от мегалитите е изрязан прецизно жлеб, широк 6 мм. В него на равни разстояния са пробити малки отвори. Не е изяснена и технологията, с която е направено това.
Древният агротехнически комплекс сега се нарича „Издигнати полета”. Около езерото индианците издигнали изкуствени могили, напоявани чрез канална система.
В северната част на комплекса се намира най-голямата от пирамидите, наречена Акапана или мястото, където хората умират. Тя представлява изкуствено издигната 17-метрова могила, с размери 210 на 210 м и седем тераси под формата на буквата "T" с вертикални колони. Основа е изработена от перфектно нарязани и идеално пасващи си каменни блокове. Подовете са направени от кал. Пирамидата представлява сложна система за наблюдение на звездите. Определени конструкции в стените са разположени така, че да гледат към конкретни съзвездия. Благодарение на вградените линии за наблюдение можело да се определи точно времето на равноденствието и слънцестоенето. Във вътрешността е открита сложна водопроводна система. Според някои изследователи те са наследени от много по-древна цивилизация, а Акапана бил културен център много преди възникването на Тиуанако.

В основата на културата Тиуанаку е култът към Слънцето. Ето защо златото било считано за „слънчев метал“. С него украсявали храмове, дрехи на владетели и свещеници.  На северозапад от Акапана е разположен храмът Каласасая, а в него - един от най-забележителните паметници на древния свят Puerta del Sol (Врата на Слънцето). Изваяна от огромен сиво-зелен андезитен монолит, украсена с различни релефи. Ширината й е 3,8 м, височина 3 м и тежаща над 10 тона. Разположена е на огромна, повдигната над земята платформа. Тя е заградена със стена, изградена от трапецовидни блокове. На равни интервали от нея се издигат каменни стълбове с височина над 3,5 метра. До платформата се издигат каменни статуи. Пред нея се простира площад, към който някога лъчеобразно са се събирали улиците на града. Според мнението на много изследователи, на входа ѝ е поставена скулптура на върховния бог Виракоча. Най-загадъчна е композицията, състояща се от 24 фигури, изсечени от двете страни на изображението на бога, които представляват животински видове от Южна Америка, живели преди около 12 000 години. Смята се, че вратата на Слънцето е точен астрономически календар. Годината има  290 дни, 10 месеца по 24 дни и 2 месеца по 25 дни. Той показва равноденствието, сезоните, промените на Луната на всеки час и нейното въртене. Във "Вратата" са издълбани загадъчни ниши, а в долната част - две вдлъбнатини за панти.
Съществуват разногласия относно периода, в който е издигнат комплексът Каласасая. Основният изследовател на Тиуанако Артур Познански го датирал приблизително на 1500 години пр.н.е., базирайки изчисленията си на астрономическата ориентация на храма спрямо наклона на земната ос. По-късно това било потвърдено от германска астрономическа комисия, съставена от д-р Х. Лудендорф, д-р А. Колшутер и д-р Р. Мюлер. В основата на храмовия комплекс се намира площадката на каменните глави. В земята и в стените й са вкопани 175 глави, изсечени от варовик. Тъй като всички те са напълно различни, се счита че това са изображения на представители на различни етнически групи, които са били част от държавата Тиуанако.
На територията на Тиуанако са запазени огромни каменни статуи - така наречената статуя на Бенет (по името на откривателя й) е висока повече от 7 м. В близост до монолита на Бенет е открита по-малка статуя, изобразяваща брадат мъж, което е абсолютно нетипично за индианците.
Според историците, строителите на Тиуанако не били индианци, а хора с бяла кожа. А според някои легенди, това били великани, които издигнали града само за една нощ. Но за разлика от легендите, учените и до сега не могат да обяснят как са били превозени огромните каменни блокове на разстояние десетки километри от най-близките кариери. Не могат да обяснят и значението на каналите, обкръжаващи Тиуанако, както и ролята на сложната водопроводна система във вътрешността на Акапана и на други места. И накрая, не могат да обяснят загадката на камъните, които са разрязани и пробити с такава точност, сякаш са използвани съвременни инструменти. Твърде много въпроси, очакващи своя отговор.
Учените са единодушни в мнението си, че градът е преживял две катастрофи: една - естествена, причинена от наводнения, а втората - с неизвестен произход. Фактът, че именно наводнението е причинило гибелта на града, се доказва от останките от езерната флора и кости на риби, открити в утайките заедно с фрагменти от скелети на хора, загинали при природно бедствие. Намерени са и каменни плочи, инструменти, церемониални прибори и други предмети.
Според изследователите вероятна причина за рязкото намаляване на обема на водата в езерото Титикака е експлозията на космическо тяло в атмосферата на Земята. Огромната взривна вълна намалява значително нивото на водата в езерото и разпръсква масивните каменни блокове, от които са построени селищата наоколо. В резултат на това явление измира и по-голямата част от населението им. Тази апокалиптична картина е пресъздадена и в мита за бога Виракоча. Според легендата той убива почти всички хора, живеещи около езерото Титикака, с огромния потоп от Уну-Пахакути, епоха, променяща водата. Да оцелеят, позволил само на двама души, които да възродят човешкият род.
    През 1993 г., в разположените до развалините на фермите на Тиуанако, се провел експеримент. В част от древните тераси били засадени картофи. Резултатът надхвърлил всички очаквания. В експерименталните парцели земеделските производители получили отлично качество на картофите, а количеството било в пъти по-високо от добива при нормално засаждане. Причината е в това, че на такава височина студът силно вреди, а на издигнатите „тераси” свели това влияние до минимум, благодарение на водните канали, от които се акумулира дневната топлина. Така реколтата не страда от суша или наводнения.
В продължение на векове разкопките на древния град не са опазвани и са разграбвани и използвани за упражнения на военни части. Днес мястото е покровителствано от Боливийското правителство и е включено в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.