Мачу Пикчу, наричан от инките Вилкабамба, пази ревниво своите тайни. Разположен е високо в Андите на 2430 м надморска височина, на непристъпно плато между върхове Мачу Пикчу (Старият връх) и Уайна Пикчу (Младият връх). Дълбоко в пропастта под него тече река Урубамба. Градът бил защитен от дебела стена, изградена от внушителни каменни блокове. На всички околни върхове били изградени наблюдателни постове, чиито развалини се виждат и до днес. Към града-крепост водела тясна пътека, позволяваща на малка група воини да отблъскват натиска на цяла армия.

     След завладяването на Перу от испанците, Манко Капак II – инката бунтовник, тайно се измъква от Куско и се установява северозападно от Оянтайтамбо. Там, в  дълбините на джунглата, той основава град и го нарича  Вилкабамба. След дълги битки и години сражения с инките, през 1572 г. испанците атакуват Вилкабамба и връщат последния инка Тупак Амаро (наследник и половин брат на Манко) в Куско, където го екзекутират. С времето местоположението на изоставения град Вилкабамба бива забравено. За него се споменава само в някои не съвсем точни карти на испанските хроникьори.
През 1909 г. д-р Хирам Бингам от в Университета Йейл остава очарован от инките, археологията и историите за изгубени градове след първото си посещение в Перу. Две години по-късно той се завръща с експедиция, която се отправя към джунглата в посока на долината на Урубамба, дълбоко убеден, че изгубените градове и несметни съкровища на инките се намират някъде в тази част на Перу. Почти веднага експедицията открива едно от значимите за инките места, което те наименуват Паталакта.
     С напредване на времето и изоставен от по-голямата част от групата си, Бингам  попада на двама местни жители, които го отвеждат в каньона на реката, откъдето по лъкатушеща тясна пътека той изкачва стръмния хълм и открива най-невероятния град на инките, напълно запазен и пуст. Датата е 24 юли 1911 г. Бингам не успява да открие града с митичното злато, но самият Мачу Пикчу окупира въображението на хората по света с удивителната си архитектура – издигнат високо, така че никога да не бъде намерен. Той изкачва стръмната планина, вярвайки, че е попаднал на последната крепост на инките и, че Вилкабамба е най-после открит. На следващата година Бингам се връща в откритото от него място, за да започне разчистването на руините от закриващата ги буйна растителност. Работа, продължила над три години. През това време са открити множество керамични изделия, каменни предмети и кости.
Загадката обаче остава - ако Мачу Пикчу не е изгубеният град Вилкабамба, то кой е той тогава? Археолозите се съгласяват, че стилът на сградите в Мачу Пикчу е "късно имперски", какъвто е бил популярен по време на царуването на Пачакутек. И ако наистина градът е бил изоставен преди испанската инвазия, то това означава че основаването, застрояването и изоставянето му се развива за период от около 100 години.
Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да се счита за голям град. Има не повече от 200 строителни обекта, главно храмове, резиденции, складове, фонтани, акведукти, басейни и др. В голямата си част те са изработени от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели до 1 200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето (Инти) и отглеждали селскостопански култури на терасовидно разположените ниви. Площта на светилището е 325,92 кв.м.
     Археологическите разкопки показват, че може би Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а цитадела за елита на инките. В него е имало огромен палат и храмове. Малко хора са живели в Мачу Пикчу - по време на дъждовния сезон, когато първенците са го напускали. Вероятно мястото е избрано заради уникалното си местоположение и геоложки особености – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Уайна Пикчу.
     В Мачу Пикчу има 140 различни конструкции, над 100 каменни стълбища, фонтани, свързани помежду си с канали и дренажна система, издълбана в скалите. Според археолозите той е бил разделен на три големи сектора: свещен, народен и за аристокрацията.
В свещения сектор се намират основните археологически съкровища на града – Интихуана – Слънчевата наблюдателница, до нея – храмът на Слънцето – единственото запазено светилище на главния бог на инките – Виракоча. Следва прочутият Храм с трите прозореца, изграден от огромни каменни блокове и наречен така заради трите трапецовидни отвора, Дворецът на Великия жрец с огромен камък в средата, където са се извършвали жертвоприношения.
     Храмът на Слънцето е истински шедьовър и пример за уменията на древните строители, с прецизната си конструкция от фино загладени гранитни блокове, непоклатимо вградени един в друг, изграждащи полукръгла кула от каменни стени с трапецовидни ниши за богослужебни принадлежности и амулети. В някои от по-големите ниши са били полагани мумии на починалите жреци. Храмът е построен върху естествена гранитна скала, в долната част са оформени три стъпала, които символизират трите свети пространства във вярата на инките: под земята – светът на мъртвите със символ водата, земята отгоре – светът на живите със символ змията и небето – светът на боговете със символ перуанският кондор. Прозорците на храма на Бога на Слънцето били разположени така, че в тях прониквал винаги първият и последният слънчев лъч. Смята се, че полукръглата конструкция на храма, издълбана в солидна скала, е служела за обсерватория, заради двата прозореца, единият от които гледа на изток, а другият на север. Източният прозорец е позволявал прецизното измерване на зимното слънцестоене по сянката, която хвърля централният камък.
     Селскостопанската част е разположена на тераси главно в южната зона на археологическия комплекс. От подножието до върха на платото били изградени тераси с дължина до 400 м и запълнени с пръст. Те са конструирани като гигантски стъпала, много от тях почти висят над огромни пропасти, които заобикалят града. Така се печелела по-голяма площ. Благодарение на чудесно изградената иригационна система на тези тераси отглеждали сочни плодове и зеленчуци. Има и друг вид тераси, които са по-тесни и служат за стабилизиране на издигнатите конструкции от самата планина.
Градският сектор е отделен чрез дълбока канавка и стена, завършваща до добре охраняем вход. Градът е построен според точен план. Около централния площад са подредени три групи сгради с различни функции: на югоизток са дворците, светилищата, a над тях се намира главният храм с жертвен олтар, който затваря площада от запад. Там е и най-високата астрономично значима точка на съоръжението. Срещу свещения квартал е разположена жилищната част, гъсто застроена с двуетажни къщи. Покривите, повечето от които отдавна ги няма, са били от дървени конструкции, закрепени с въжета за каменните стени към специално вградени клинове и покрити със сламата от грубата и водоустойчива високопланинска трева, известна като ichu.
Инките са създали и своя уникална водна система, която и до днес работи безупречно. И тук, високо на Мачу Пикчу, те умело контролирали нивото на водата, като я хващали от склоновете на планината и по тесни подземни каменни канали я отвеждали за напояване, до многобройните бани, за питейна вода и по домовете, а другаде – водата се появява на повърхността в красиви фонтани. По тези канали по време на дъждовния сезон огромното количество вода се отвежда в коритата на двете преминаващи под Мачу Пикчу реки, избягвайки всякакви наводнения в свещения град. Имали са и високоефективна комуникационна система чрез специално обучени бегачи – вестоносци, които предавали устно важна информация.
Съществува нова теория, че вместо да се разглежда изолирано, Мачу Пикчу може би формира церемониален, а вероятно и административен център на голям и гъсто населен район. Последните данни, представени от археолога Дж. Роу, свидетелстват, че Мачу Пикчу е построен като "царски имот" за Пачакутек и е населен от неговите семейни кланове. Мястото вероятно е избрано поради уникалното си разположение, градът е заобиколен от джунглата и планините Салкантай, Помасило и Вероника, и с изглед към река Вилканота, позиция, която в религията на инките е била считана за свещена.
Построяването на Мачу Пикчу би могло да се свърже и с няколко вторични цели едновременно - като наблюдателен пост на пътя към Куско от Антисио или Aмазонския басейн или като източник на кока, използвана във всички аспекти на религията на инките, включително при жертвоприношения, чародейства и в медицината.
Изоставянето на Мачу Пикчу може просто да се обясни със смъртта на Пачакутек и строеж на нови "царски имоти" за следващия властващ инка, както е бил обичаят или населението е било прогонено от епидемия от едра шарка.  През 1981 г. площ от около 325 кв. км около Мачу Пикчу е обявена за исторически паметник от перуанското правителство и е даден статут на световно наследство от ЮНЕСКО през 1983 г.

....Огромни късове лед се носеха по тъмната вода. Мъглата обгръщаше като пелена всичко около нас. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Имаше нещо призрачно в този пейзаж. Нямаше как да не си представя „Черната перла” на Джак Спароу от „Карибски пирати”. Ятото рибарки ни следваше неотлъчно.
Всички бяхме събрали багажа си, облекли защитните костюми и готови за дебаркиране. В Антарктида няма пристанища, с каквито сме свикнали. Слизането от кораба става по въжена стълба, дълга няколко метра. Доста сложно ми се стори, тъй като е немислимо напускането на кораба без специалните облекла – Мустанг или Викинг. На пръв поглед приличат на скафандри от космически кораб и с тях се придвижва трудно (големи са поне два пъти колкото мен), но всъщност могат да спасят живота на човек. Те са непромокаеми, относително студоизолиращи (водата е около 0 градуса), снабдени са със сигнална свирка и затъпен нож, в случай, че се някой се оплете във въже или нещо друго. Багажът се поставя в найлонови чували и се спуска, заедно с лодката с кран.
Не знам за останалите, но аз нямах търпение час по-скоро да стъпя на брега. След по-малко от час щяхме да акостираме на Българския плаж на о-в Ливингстън, където се намира полярната ни база, носеща името на Св. Климент Охридски. Капитанът каза, че ще пусне котва доста навътре в залива, тъй като се опасяваше, че в района пред базата е доста плитко и съответно опасно за такъв голям кораб. Това означаваше, че ще стигнем до брега с моторните лодки „Зодиак”. Движехме се плавно и монотонно, вече всички бяха свикнали с шума на двигателите, лекото поклащане  и корабната миризма. Бяхме станали почти моряци. Дясно на борд забелязах странна червена конструкция, напомняща космическа станция – испанската база „Хуан Карлос I”. Основана през 1988 г. и кръстена на Краля на Испания, тя функционира през летния астрален сезон. След основно обновяване през 2017 г. базата разполага с изключително модерна инфраструктура и капацитет за работа на над 80 души. Испанците са нашите единствени съседи на острова, но също така и най-добрите ни приятели. Без тяхната логистична подкрепа е изключително трудно да достигнем до българското селище....
 
БЪЛГАРСКАТА АНТАРКТИЧЕСКА БАЗА „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
 
Ето я и нея...Българската антарктическа база „Св. Климент Охридски”!
Сгушена уютно сред снега, в подножието на вр. Фризленд и само на стотина метра от морския бряг, Базата е построена почти изцяло с ентусиазма и доброволния труд на българските полярници и най-вече на проф. Пимпирев. Те в продължение на над 25 години превръщат двете бараки захвърлени сред ледената пустош в цяло селище, разполагащо дори с пощенски клон и параклис.
Базата се намира на 62°38′29″ ю. ш. 60°21′53″ з. д., на източния бряг на Южния залив, о-в Ливингстън в архипелага Южните Шетлъндски острови, Западна Антарктика. Историята й, както и началото на Българските антарктически експедиции са изключително интересни. Всичко започнало през 1987 г., когато няколко преподавателя от Софийския университет „Св. Климент Охридски” решават да отбележат предстоящата 100-годишнина на най-старото ни висше учебно заведение. След края на 60-те години, когато Цончо Чапанов и Васил Захариев са били включени в състава на Съветски антарктически експедиции, нито един българин не е работил на Ледения континент.
Те получили подкрепата на ректорското ръководство, което одобрило идеята за българска експедиция до Антарктида. След няколко месеца двама български геолози, били поканени  от Британската антарктическа служба (British Antarctic Survey – BAS) да участват в изпълнението на съвместен научен проект с английските си колеги в състава на Британската антарктическа експедиция на о-в Александър. Почти по същото време от Института за изследване на Арктика и Антарктида идва съобщение за участието на четирима българи в състава на 33-та Съветска антарктическа експедиция, както и за построяването на две къщички в района на Антарктическия полуостров като основа на бъдещата Българска полярна база.
През ноември 1987 г. Христо Пимпирев и  Борислав Каменов (и двамата геолози от Софийския университет) в състава на Британската антарктическа експедиция на борда на кораба „Джон Бискоу” („John Biscou”) достигнат базата „Ротера”, където в продължение на два месеца на палатков лагер работят в околностите на о-в Александър. Друга група геолози - Златил Вергилов, Асен Чакъров, Стефан Калоянов и Николай Михневски, през януари 1988 г. работят на борда на съветския ледоразбивач „Михаил Сомов” цели четири месеца.
Както често се случва с малка доза късмет и повече упоритост след неуспешен опит да се положат основите на бъдещата ни база на о-в Александър, поради лошото време, няколко месеца по-късно съветските полярници посочват на българските си колеги място в Южния залив на о-в Ливингстън, където с тяхна помощ бе поставено началото на Българската полярна база.
Официално през 1993 г. с указ на президента Желю Желев тя е наречена в чест на Св. Климент Охридски, средновековен просветител и първи български епископ, работил под егидата и по поръчение на княз Борис I Михаил.
Мястото се оказва изключително подходящо избрано. Лятно време през района на протича Резовския поток, осигуряващ необходимото водоснабдяване. В близост се намира платото Балкан, хребетите Бърдик, Плиска и Боулс, Тангра планина и други вътрешни райони на остров Ливингстън.
Испанската база „Хуан Карлос I” се намира на 2,7 км на юг-югозапад и е достъпна или с лодки Зодиак, или по сухопътен 5,5-километров маршрут през платото Балкан, седловината Чаруа и ледника Джонсън.
Днес Базата разполага с една основна жилищна постройка, в която освен спалните помещения се намират кухнята и всекидневната. Две пирамидални къщи, в които са разположени медицинският център, научните лаборатории и допълнителни спални помещения. На Базата през летния полярен сезон могат да живеят и работят до 25 души и тя е едно съвременно, модерно съоръжение. Използват се алтернативни източници на енергия като ветрогенератори и слънчеви панели за производство на електро- и топлоенергия, пречиствателна станция за отпадни води и инсинераторно помещение за изгаряне на твърдите отпадъци.
На 9 декември 2001 г. на територията на Българската полярна база „Св. Климент Охридски” са поставени основите на първия православен храм в Антарктида - българския параклис „Св Иван Рилски“. Той е завършен окончателно в началото на 2003 г. Неговата камбана е дарение от бившия вицепремиер на страната Никола Василев, работил като лекар в „Св. Климент Охридски“ през 1994 г. Първата икона в храма „Иисус Христос Нимфиос”, е дело на художника Георги Димов. През 2016 г. след тригодишна работа по изграждането й е завършена новата постройка на параклиса. Пред входа е поставена 40-килограмова камбана. Целият иконостас, както и всички икони в храма са изографисани на място, в продължение на три експедиции от художничката Ганка Павлова.
Първите постройки на Българската полярна база „Св. Климент Охридски”, сглобени през 1988 г., представляват два фургона – единият, пригоден за живот на нашите дървосекачи в Коми (затова всички го наричат „Руската барака”), а другият „Куцото куче“ (произведен в Пазарджик), се нарича така, защото след един тежък зимен сезон, постройката е заварена подскачаща от вятъра с повредени през зимата подпори. Дълго време се е използвал като център за комуникации и при необходимост има условия за спане на петима души. От октомври 2012 г. е обявен за музей - филиал на Националния исторически музей. Като най-стара съхранена сграда на о. Ливингстън (от 2009 г., когато старите постройки на испанската база Хуан Карлос I са демонтирани и заменени с нови), „Куцото куче” и свързаните с него музейни експонати се смятат за част от културното и историческото наследство на острова и Антарктика. От 1995 г. Базата разполага с пощенски клон 1090 на Български пощи.
Българските учени работят, заедно със свои колеги от Испания, Аржентина, Чили, Португалия, Турция, Монголия, Полша, Великобритания и др. по редица проекти в областта на геологията, биологията, глациологията, метеорологията, медицината, топографията и географията. Базата се посещава редовно от представители на българските институции отговорни за дейността на България в Антарктика, включително президентът Георги Първанов през януари 2005. На гости понякога се отбиват и туристически кораби от отдалечения само на 12 км нос Хана, една от най-популярните дестинации на антарктическия туризъм.