Плаването на Белингсхаузен и Лазарев - 13 януари 1820 г.

Из "Непознатата Южна Земя", Гергана Лаптева

Откриване на Антарктида

На 4 юли 1819 г. на далечно плаване се отправят два руски тримачтови военни кораба – „Восток” и „Мирний”. Задачата им е да стигнат до Южната полярна област и да разрешат многовековната загадка за съществуването на митичния Южен континент. Руското правителство дава съгласие за подготовката и осъществяването на експедицията, която оставя една от най-ярките страници в историята на географските изследвания и открития под името Първа руска антарктическа експедиция Белингсхаузен - Лазарев. Всъщност първоначално за началник на околосветската експедиция във високите ширини на Южния океан е определен капитан-комодорът М.И. Ратманов, но той се отказва под претекст, че не е добре със здравето. Едва тогава в Кронщат за оглавяване на експедицията е повикан Фадей Фадеевич Белингсхаузен, който по това време служи в Черноморския флот. На 23 май той пристига в Петербург, а шест седмици по-късно „Восток” и „Мирний” излизат от Кронщат.

Леденият континент

В инструкцията на Морското министерство, която преди отплаването била връчена на капитан II ранг Белингсхаузен, се нарежда: Да се отправи за оглед на остров Джорджия, намиращ се под 55° ю.ш., а оттам към Сандвичева земя. Да се спусне на юг и да продължи своите търсения до най-отдалечената ширина, която може да достигне, да употреби цялото си старание и да положи най-големи усилия, за да достигне колкото се може по-близо до полюса, като издирва неизвестни земи, и да не изоставя това дело освен в случай на непреодолими препятствия. На началника на експедицията се предписва още: Ако под първите меридиани, под които се спусне на юг, усилията му останат безплодни, той е длъжен да възобнови своите опити под други.
Белингсхаузен има значителен опит в далечните плавания и продължителен стаж като морски офицер. Помощник на Белингсхаузен в тази експедиция е един от най-опитните моряци в руския флот Михаил Петрович Лазарев. Също възпитаник на Морския кадетски корпус в Кронщат, той започва флотската си служба в Балтийско море. В края на декември 1819 г. двата ветрохода стигат до остров Южна Джорджия. Идва и първото откритие – попадат на малък остров, който всъщност се оказва действащ вулкан. Наричат го Заводовски. Следват и други открития – три острова, които кръщават Лесков, Торсон и Аненков – на имената на офицери от експедицията, а цялата група получава името Траверсе. На 29 декември 1819 г. достигат Сандвичевата земя – преддверието към тайнственото и непознато Южно ледено море. Трудно е да си представим огромната тежест на плаването сред ледовете. Белингсхаузен е записал: Неизвестността за ледовете, бурята, морето, с изрити дълбоки ями, огромните, страховито надигащи се вълни, непрогледната тъмнина и страхът, който скриваше от очите ни абсолютно всичко, ни навеждаха непрекъснато на мисълта за предстоящо корабокрушение. Беше срамно да се страхуваме, но и най-твърдите повтаряха: Господи, спаси ни... Даже Лазарев, най-храбрият от храбрите, “идеал за морски офицер”, както пише за него един от участниците в експедицията, в един момент сметнал, че Белингсхаузен излишно рискува: „Да се плава в непрогледна нощ с осем мили в час, струва ми се, не е съвсем благоразумно. Белингсхаузен отговорил: Аз съм съгласен с мнението на лейтенант Лазарев и съвсем не съм бил равнодушен към опасностите, които ни дебнеха, но мислех не само за настоящето, а планирах действията ни така, че да постигнем желания успех и същевременно да не останем сред ледовете по време на настъпващото равноденствие”.
Шест пъти корабите на руската експедиция пресекли Южния полярен кръг, общо сто дни лавирали сред ледовете. Понякога това били огромни ледени полета, друг път гигантски ледени острови, височината на които нерядко достигала 110 - 140 метра. Белингсхаузен бил принуден да рискува. Но това не бил безразсъден риск. В мъглата, в нощта специално отделени и подготвени моряци стояли при бордовете и дебнели с поглед и със слух най-малкия признак за появата на ледена грамада. За да реагира навреме на опасността, вахтеният офицер дежурял при носа на кораба и оттам отправял командите си за спасителните маневри. Вероятно са имали и късмет, но оцеляването на кораба е зависело не само от късмет, а и от уменията и мъжеството на екипажа. На 13 януари 1820 г. “Восток” и “Мирний” достигнали 69°25' ю. ш. През димящата мъгла на мрачния ден моряците успели да видят ледена стена, преграждаща по-нататъшния им път на юг. Това били континентални ледове. В дневника си Белингсхаузен записва: Тук зад ледените полета и ледените грамади се вижда материк от лед, който на юг се възвишава все повече. В този момент „Восток” и „Мирний” се намират само на 20 мили от антарктическия бряг.
На 21 януари Белингсхаузен записва: „В един часа след полунощ видяхме пред себе си ледове. Като оглеждахме цялото пространство на изток, юг и запад, не можахме да видим края на това поле. Разбира се, то е продължение на онова, което видяхме в мрачното време на 16 януари, но поради тъмнината и снега не можахме добре да го разгледаме. От това място вече нямаше никаква възможност да продължим по-нататъшния си път на юг”. Това е второто приближаване на експедицията до ледения континент. На 5 февруари корабите за последен път щурмуват скования от ледовете бряг, след което се отправят към австралийското пристанище Джексън (Сидни). Белингсхаузен и Лазарев използват настъпването на полярната нощ, за да изследват тропическите части на Тихия океан и островите на Полинезия, а в средата на ноември започва второто полярно плаване на „Восток” и „Мирний”. Пресичат 60О ю. ш., след което вземат курс на изток, като използват и най-малката пролука сред ледовете, за да слязат колкото се може по на юг. На 22 януари 1821 г. щастието отново се усмихва на мореплавателите. На хоризонта се показава чернеещо се петно. През далекогледа от пръв поглед разбрах - писал Белингсхаузен, – че виждам бряг. Бряг, бряг – разнасят се наоколо радостните възклицания на моряците. Това е остров, на когото дават името Петър I.
Белингсхаузен е уверен, че някъде наблизо трябва да има и друга суша. На 28 януари 1821 г. в 11 часа сутринта виждат ледено поле. Краят му обаче се губел далеч на юг, зад предела на полезрението им. Белингсхаузен предполага, че това е бряг, целият покрит със сняг, но той не достига до върховете на планините и огромните скали. А и промяната в цвета на водната повърхност ги навежда на мисълта, че брегът е обширен или в краен случай се състои не само от тази част, която виждат. Този бряг Белингсхаузен нарекъл Земя Александър I, убеден, че е стигнал до неизвестния дотогава Южен континент.  Задачата, която Джеймс Кук считал за неразрешима, е окончателно изпълнена. Най-великото географско откритие на ХIХ век е вече факт. Отправят се към Рио де Жанейро и на 24 юли 1821 г. „Восток” и „Мирний” хвърлят котва в Кронщатското пристанище – на същото място, откъдето отплавали две години по-рано. Това плаване продължило 751 дни, от които 527 дни под южните ветрове. Корабите изминали общо 86 475 версти (руска мярка за дължина, равна на 1060 м).